автор: Patrizzia

И всяка мисъл негативна
разнищи стръвно моя ден,
дъждът се натъжи и ливна,
небето изтъня над мен.
Уж лято е, но досега
и помен няма от дъга.

Градът съвсем се омърлуши,
а беше моят гълъб бял,
сред бури, смерчове и суши,
без мен бе по-добре живял.
Дали виновна съм дали,
площадите, че ги боли?

Оглеждам се и в локва сива,
се дави нечии весел смях.
Денят полека си отива,
с тъга, която не разбрах.
Дано луната позове,
звездите в мойте стиховѐ!

Врабче, треперещо и тъжно,
цвърчи с отпаднал, дрезгав глас
небето – алена окръжност,
е обещание за нас,
че утрото ще ни дари,
с усмивка ведра, от зори.

Луната сребърна изгряла,
полюшва времето пред сън
и няма болка и раздяла,
поете, погледни навън!
Стихът ти тихичко заспа,
прегърнал старата липа.

Градът пред прага ми се свежда
и сякаш е гальовен пес,
умилква се, таи надежда,
скимуца: — "Забравѝ за днес,
а утре, утре е дете,
което слънчево расте".