автор: Albatros

... невям додето погледът ми стига, потъвам в по-добрите светове,
седя – и пиша светлата си книга – и Господ Бог по име ме зове,
приличаме си с лудите в Наречен – но аз не пия вечер аналгин,
защото, ако този свят е вечен, във него съм дошъл за миг един,
и подир мен – на всеки километър, над болката да плисва светлина,
и – щом съм се родил, да бъда светъл! – за мен е орис, път – и същина,

в животеца, така безумно кратък, който не чини пукнат лев дори,
да се раздам до края – без остатък, на хорицата покрай мен добри,
преди от този свят да си замина, да им простя – за стореното зло,
да ги обичам светло – без причина! – от небесата тъй ми е дошло,
не съм Поет, бях пееща авлига! – по-чист и от сълзица на дете.
Седя – и пиша светлата си книга, а който иска – нека я чете.