автор: mariq-desislava

Небето се топи от сиротни криле
неизлюпени,
а раните гузно свиват рамене
в кипнал вик.
Накълвани са огньовете ми
от презрели надежди.
Нямам нищо, нищичко,
дори преглътнат вятър,
който да събори ръцете ми,
вкопчени жадно в измислени върхове.

Всъщност от много години ме няма.
Имитирам присъствие,
макар че отдавна душата си тръгна.
Като катедрала пресъхна.
Никакво подобие на близост
не може да спаси чисто голият свят,
който неведнъж поднесох.
Няма да проговори в мен вина
за това, което не бях и не можех да бъда.

Никой не може да оцелее
след цял живот възкръсване.
Или пък може.
Ако разполага с достатъчно кръстове.