автор: pastirka

Дори да не искам и палци да стискам,
пак петък тринайсти е тук.
Пред мен се изправя, какво да го правя,
освен да играем напук.

Играта известна е мамещо лесна –
прилича на весел кадрил.
Но той отзарана на тясно ме хвана,
усмивките в мен забранил.

Притиснат, човекът със грация лека
изплъзва се. Мокра съм връв!
А петък немее и шапка ветрее,
усетил надцакване пръв.

Защо ме притиска? Това ще разплиска
гнева, предизвикан от друг –
съпружеско тяло, до днес не разбрало
какво е да бъдеш съпруг.

Предложи ми точно той нагло, безочно
в тринайстия петъчен ден.
А аз, будалата, приех му цветята
и пръстена, купен за мен.

Но свърши играта! Да върна халката
фаталният петък зове.
В живота ни скучен усмивка се случва,
когато друг кански реве.

Какво да ме прави и как да забави
ответната моя стрела
фатално се чуди, щом рой пеперуди
остави той в мен без крила.

Във петък започна ареста безсрочен,
но всичко ще свърши дотук.
Е, друже, хвани ме, към друг поведи ме,
съпруга да стана напук.