автор: Optimist

Живея в Чикаго. Първата половина на седемдесетте. Беше неделя. Около Коледа. Ставането – по-късно от обикновено. Първата работа – да пусна телевизора и да го наглася на някоя интересна църковна програма. В неделя сутрин това бяха най-интересните предавания. Църковните програми на негрите обикновено бяха по-интересни. Винаги имаха страхотни соло и хорови изпълнения. Църквите в белите квартали гледаха да не отстъпват, но обикновено предаванията им не струваха.
Казвам църкви на бели и църкви на черни, но сегрегацията не беше задължителна. В някои църкви за бели се мяркаха и черни физиономии. В църквите за черни обаче, бели физиономии – йок. Тъй както църковните програми в „белите” църкви не струваха, имаше няколко, които се отличаваха със страхотни програми. Това обикновено бяха най-богатите църкви. С програмите си привличаха още повече почитатели и ставаха още по-богати, което пък им позволяваше да правят още по-интересни програми.
Сега ще ви разкажа, в една таква неделна сутрин, какво ме впечатли толкова, че още не мога да го забравя. Впечатлението не ми стои в акъла ежедневно. След толкова години редно е да поизбледнее, но дойде ли Коледа с придружаващата я музика, неизменно се сещам за онази неделна сутрин. Представете си голяма американска църква. Пълна с народ. Хората насядали, чакат службата да започне.
.....................................................................................................................................
Подробностите не си ги спомням вече, затова ще започна от там откъдето помня.
На сцената водят един сляп младеж от мексикански произход. Бос. Без обувки или дори чорапи. Особеното не беше неговата слепота или това че е бос а фактът че този младеж освен зрение нямаше и ръце. Така се беше родил. Без зрение и без ръце.
Водеха го двама души, по един от всяка страна. Младежът, да имаше 18-19 години. Не беше повече. Заведоха го до един стол и го сложиха да седне. Друг човек донесе китара и я нагласи на пода, в краката му. Нагласи и едно перо между пръстите на кракът му. Нагласиха и два микрофона. Един долу, за китарата и един горе, пред устата му, след което се оттеглиха. Проповедника призова присъстващите да станат свидетели на едно от чудесата сътворени от Господ и подкани младежа да започне.
Разнесоха се звуците на китарата, като да бяха предизвикани от китарист от световна класа. Това не беше някакво дрънкане на акорди а абсолютно изкусно свирене на китара, каквото малко професионални китаристи биха могли да постигнат. Гласът му! Боже Господи, как е възможен такъв глас! Цялата зала е притихнала. Муха да бръмне ще се чуе. Краката на младежа се движеха по струните на китарата а перото между пръстите му със светкавична бързина уцелваше желаните струни. Като дадоха отблизо движението на краката и пръстите му, на мен ми стана лошо. Гледката беше толкова необикновена, че усещах как целият ми организъм реагираше и как от прилошаване можех да премина и към припадък. (Така един път, докато още си бях в България и със сестра ми бяхме студенти, връща се един ден тя от лекции, но с превързан среден пръст на едната ръка. Оказа се, че не се връщала от лекции а от Пирогов. Вратата на автобуса й притиснала пръста и й откъснал нокътя. Само като го чух това усетих как прибледнявам, прилошава ми и а – а да загубя съзнание. Същото усетих седнал пред телевизора онази неделна сутрин, гледайки мексиканския младеж как свиреше китара с краката си.)
Песента която пееше беше възхвала към Господ. Младежът благодареше на Господ за щастието с което го беше надарил, да се радва на живота, да ГО познава, да може да пее и да свири, че да можел да го възхвалява по най-подходящият за него начин. По сляпото му лице беше изписано въодушевление по което веднага се познаваше, че този младеж има допирни точки с Господ. Друго не можеше да бъде.
Всичко това ми дойде в повече. Толкова много и различни по своят характер чувства се сблъскаха в мен по едно и също време, че гърдите ми се разтърсиха от ридание. Да пее и свири толкова хубаво, благодарейки на Бог, че бил сляп и без ръце и как бил толкова щастлив, че няма на къде повече. Нееееееее! Това не може да бъде! Гледах и слушах с цялото си внимание и сълзите се стичаха по лицето ми. Това не може да бъде!
И така, той е продължил живота си с неговото си щастие, както и аз с моето. Двете щастия не бих могъл да ги сравнявам, но те си съществуват, отделно едно от друго. Да, мислил съм си за неговото щастие. Изписано на лицето му, виждаше се че е несравнимо с моето. Такова изражение може да бъде причинено само и единствено от ВЪРХОВНО щастие. Моето щастие явно не беше такова. Беше си щастие, но чак пък върховно ...
Мислил съм си още, бих ли искал да си сменя мястото с този младеж, че и аз да опитам от неговото щастие. Не! Не бих искал. Моето щастие си ми стига.

И така, живеем си ние хората, всеки с неговото си щастие или нещастие, способни или неспособни да се извисим към висотите на Господ. Кой доволен, кой недоволен, живота си върви и евентуално ще свърши. За някои от нас. За други ще продължи. Поне така вярват. Това да можеш да вярваш в невъзможното е голяма работа. Най-голямата. Природата се е погрижила за всеки да има достъп до щастието. Всеки, независимо дали е вярващ или атеист, богат или беден. Всеки има право на щастие и никой няма право да му го отнема. Така е повелила Природата.