автор: Albatros

... толкова чисто живея, че една салфетка на ден ми стига –
да си отрия сълзата – или да ти напиша обичам те,
може да ти съчиня стихче за несъстоялите се с теб пълнолуния,
да ти я изпратя с Par Avion по вкочанените северни ветрове,
може да ти затрябва в тролея, в таксито – за дезинфекция на душата,
когато с показалец по стъклото рисуваш далечните ми слънца
и си мислиш за мен – приближавам се толкова неизбежно към теб,
и винаги съм на метър и половина от твоята плаха прегръдка –
толкова ми позволява извънредното военно положение,
в което светът ме натика – и ми забрани да се радвам на залеза,
препоръча ми да си купувам витамин D от аптеката
и да те целувам през антивирусната ти маска, много си смешна с нея –
и защо ли изобщо си слагаш това тъпо червило "Deluxe Cashmere",
което не мога да вкуся – и всяка нощ се събуждам в 2, 00 часа –
това ми е средното време по Гринуич – все по на юг
от отлетялото зимно часово време – и все по на север от теб,
да пия вода с хлебна сода от извора на светлите си измислици,
ние – поетите, сме древните вкаменелости и остатъци от човещинка,
и понякога си приличаме с гигантските статуи на Великдените,
пиша ти печалните си писма до поискване по надвисналите си облаци –
единствената поща на света, която Господ все още не е заключил...