автор: Albatros

... през капката, която издълба безмълвната си болка във гранита,
щастлив ли си със своята съдба? – един ден Господ тихо ме попита,
погледна ме с притихнали очи, доде стърчах във прѝтвора на храма,
то – щастието! – винаги личи, и най-добре се вижда, щом го няма,
и се замислих – рядкост е за мен! – дали живея истински щастливо,

покорен роб на хляба – всеки ден, и кенчето с пенливото си пиво,
с луличката, с пунгията тютюн, с излъскания кремък – и с прахана,
през мен животът мина си – тайфун, дори не зная колко ми остана.
Една печална, плачеща върба, в сълзата си на стих ще ви долитам.
През капката, която издълба безмълвната си болка във гранита.