автор: Albatros

... щом поточето разпука ледената си кора,
баба – кап-кап! – под капчука пълни двете си ведра,
в припечето към небето рейва поглед дълбоок
беше седмото ми лето, чух как рече: – Има Бог! –
и додето дядо дърпа със чибука сух тютюн,
тя остърга два калъпа на рендето жълт сапун,
в кофата събрах талаша и с водата го залях –
стана пяна, стана каша! –
аз я бърках и се смях,

сетне тепахме постели, черги – хванали кори,
прахме с баба две недели – и сушихме още три,
старците ми днес ги няма – Господ Бог си ги прибра,
и капчукът е измама! – с двете дървени ведра,
уж е пролет? – а не плаче, сякаш в мен се е забил,
детското ми анораче съхне в тръни и бодил,
помня благата ѝ дума: – Дай на баба да пере!
Над едно сапунче с хума
днес наплаках се добре.