автор: Optimist

С бай Антон се запознах по телефона. Аз живеех в Хюстън - Тексас. Той живееше във Форт Лаудердейл – Флорида. Очакваше обаждането ми.

`89-та година реших твърдо. Ще обиколя Южна Америка, пък каквото ще да става. Обадих се на няколко травел агенции, да разбера какви са им маршрутите. Избрах си маршрут на Олсон травел агенция. Обадих се да им кажа че тях съм избрал, както и най-удобната за мен дата от предложените.Попитаха ме сам ли искам да съм в стая или нямам нищо против да сме двама. Избрах двама. Не защото е по-евтино. Южна Америка ми беше интересна, но и хората с които щях да пътувам ми бяха не по-малко интересни. Казаха, като ме чифтосат с някой, ще ми изпратят името му, телефона и адреса. Адресът в случай, че предпочитам да водя писмена кореспонденция. Окуражиха ме, като получа името и телефона, да се обадя на човека, да поговорим и ако имам възражения, да ме чифтосат с друг.
Така разбрах името и телефона на бай Антон и му се обадих. Защо “бай” Антон? Защото името Антон ми прозвуча българско и защото беше доста по-възрастен от мен. Друга причина нямаше. Пълното му име беше Антон Симек. От чешко потекло, но роден в Америка. Имал собствена къща. Бил художник и в къщата си имал закачени над 600 картини.

Помислих си, че хората може да се окажат по-интересни от пътуването. Помислих си още, че тоя човек ТРЯБВА да е милионер. Няма начин да не е. Колко голяма къща трябва да има, че да може да ЗАКАЧИ над 600 картини? Какво нещо е това САМОзаблудата! Ама за това после. Иначе човекът разговорлив. Приказвахме поне един час. Разбрахме се пак да се свържем след няколко дни. През това време организацията напредваше. Получих списък на хората записани до момента. Групата не трябваше да бъде по-голяма от двадесет души и не трябваше да бъде по-малка от 16. Всичко вървяло по план. Получих и инструкции. Инструкциите нe са задължителни, но човек трябва да е много глупав, за да не ги оцени. Имаше препоръка за облекло, за това какви мерки да предприемем оставяйки къщите си за цял месец, как да заблудим евентуални крадци, които гледали за къщи без надзор и т.н.

По инструкции, групата се събира на определена дата и час на летището в Миами. От тази дата и час натам, те ни поемат. Най-удобно ми беше да отида предния ден, да се пошляя, да преспя и пресен, пресен да ида на сборния пункт. Взех да се оглеждам за бай Антон. Видях го от далеч. Бяхме си разменили снимки, та имах представа какво да търся. Срещнаха ни се погледите и се разбрахме преди да сме се ръкували. Направо си продължихме разговора, като да се виждаха стари познати.

Бай Антон не беше никакъв милионер. Беше пенсиониран веселяк, с пръдливо дупе ама можеш ли да му кажеш нещо? Беше над седемдесет годишен. Всяка година се записва за някаква екскурзия и обикаля. Иска докато се гътне да умре, да е обиколил цял свят. Имал е малък бизнес. Инсталирал е и е поправял климатици. Били шест души. Той бил шефа, но при шест души компания, бая работа е хвърлил и той. Не го криеше. Дори се гордееше с този факт. Бил работил повече от работниците си. Сега си почивал заслужено. Попитах го, нали бил художник уж, какво е станало. Художник станал от както се пенсионирал а картините си стояли окачени в къщата. Покани ме да ги видя, като се върнем. Съгласих се. Нещо не ми се връзваха нещата, ама нейсе. Ще се разбере.

И тъй, обиколихме цяла Южна Америка.
Еквадор, Перу, Боливия, Чили, Аржентина,
Бразилия

С бай Антон сме като дупе и гащи. Кой къде ходи, ние сме заедно. Човекът имаше нужда от помощ от време на време. Кетрихме се по разни скали на Мачу Пикчу, подам му ръка или му помогна да стегне куфар. Все нещо имаше. Град Манаус в Бразилия беше последния ни стоп. Градът е доста навътре в страната, на брега на Амазонка, на десетина километра надолу по течението от мястото където двете реки,
Амазонка и Рио Негро се събират в едно.
Хотелът ни беше извън града, на брега на реката. До главният вход се стигаше по дълга пътека а от дясно на пътеката имаше огромни клетки (като в зоологическа градина) с екзотични папагали. Взаимно си бяхме интересни един на друг и сума време губихме покрай тия клетки, водейки “разговор” с пернати. ПЕреха английски по-добре от местните. Знаеха си годините, задаваха въпроси. Поставят те в положение мат. Някои хора не се усещаха и отговаряха подробно, като на човек, не давайки си сметка, че птицата не ги разбира. Все едно да отговаряш на латерна. Но те се увличаха и им беше забавно. Както и да е, в последния ден аз се тръшнах болен. Не болен а БОЛЕН. Щях да умра. Довлачих се до самолета и едвам оживях до Миами.

Пристигнахме много рано сутрин. Бай Антон ме покани в тях да се осъфера малко. Аз едва гледам и ми е трудно да се държа на краката си. Взех кола под наем и спряхме пред къщата на бай Антон. Къща на два етажа. Долният етаж беше бар. Взимал наем от него. За горният етаж се отиваше по външна стълба. Качихме се, оправи ми креват и ме сложи да легна. Разтърча се да ми прави пилешка супа. Аз се бях отнесъл, почти в несвяст. Не знам кое време беше, събуди ме да ям пилешката супа. Евала на човека, добре я беше направил. И на сол и на подправки. Но на мен продължава да ми е зле и усещам че на по-лошо отива. Имам и друг приятел във Форт Лаудердейл. Помолих бай Антон да го потърси в указателя и да му се обади да дойде. Приятелят дойде след няма и час. С две думи обясних колко съм зле и че имам нужда от спешна помощ. Имам силна застраховка, така че, която болница знае че е най-добрата, нея да вика. Обади се. Разбраха се. Качи ме на колата си и ме закара. Приеха ме. За колата под наем, каза ми да не бера грижа, ще я върне още същия ден.

В болницата ме изправиха на крака чак на петия ден. Първите два дни не можаха да разберат какво ми има. Виждат че е пневмония, но не могат да разберат защо. На третия разбраха. Пневмония причинена от вирус, който се разпространява единствено от гълъби и папагали. Какъв беше тоя мой късмет, на мен да се лепне. Егати и вируса. Щеше да ме изпрати на оня свят преждевременно. През петте дни в болницата, приятелят ми и бай Антон идваха да ме видят всеки ден. Бай Антон нямаше кола. Загубил си правото да кара и си продал колата. Приятелят ми отиваше да го вземе, че искаше и той да идва. Като ме изписаха, приятелят ме закара до бай Антон да си вземем довиждане и след това ме закара и до летището в Миями. Взех си довиждане и с него.

Десет години след това. С жена ми минаваме през Форт Лаудердейл с кола, на път за Ки Уест. Трябваше да спрем за няколко дни, да се обадя на де що имам приятел там. Обадих се и на бай Антон. Беше жив и здрав, но беше спрял да обикаля света. Физически му било невъзможно вече. Зарадва се да ме чуе. Поканих го, да го изведем с жена ми на вечеря, пък и да се видим. Съгласи се с охота. Преди да го изведем, покани ни да се качим, да ни покаже картините си. Бях подготвил жена ми, но се оказа неподготвена. Вместо да ви обяснявам какво е било, ще ви дам линк да видите снимките и да решите за себе си.
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3

От това пътуване направих едно основно заключение. В Америка, който има време – няма пари, а който има пари – няма време. Всички участващи в пътуването бяха от пенсионер нагоре. Никой работещ американец не би могъл да си позволи такова разточителство на време и пари, каквото бях си позволил аз. Или нямаше да има времето, или нямаше да има парите. Такова пътуване (свързано с пари и време) можеше да си позволи само американски пенсионер или шантав българин.

През моите очи, бай Антон е самотен, но не е изключение. Повечето пенсионери в Америка са самотни хора. Така е устроен животът тука. Ако не си пенсионер, толкова си зает със собствения си живот, че няма време да обръщаш внимание на чуждите. Бай Антон е бил женен и деца е имал. С жена си се е разделил а децата са порастнали и са се разхвърчали. Ако се сетят за празниците да завъртят по един телефон, пак добре. Не знам подробности от живота му. Каквото ми е казал, това е. Не питам. Не е прието и не е учтиво. От една страна лошо, но от друга – хубаво. Никой не му се бърка в живота, никой не му казва какво да прави, никой не му казва че бил изкуфял. И понеже няма на кого да разчита, намира начин да се справя сам. Като вълкът със здравия врат. Умът му остава буден по-дълго време, физически – също. Още преди да е изнемощял достатъчно, американският пенсионер е потърсил и се е спрял на старчески дом, където ще отиде, когато реши, че не може повече сам. Ако е добре финансово, намира си добър дом. Той не ходи никъде да ги търси. Те го намират по “ЕГН”-ето. Затрупват го с оферти от цялата страна. Избира си няколко от тези които са му по джоба и отива да ги види. След огледа, вече се е спрял на един. Остава само да реши кога да се мести там.
Преди години излезе по екраните един американски филм, казваше се “Cocoоn”. Чете се “кокуун” и значи пашкул. Целият филм се развиваше в един старчески дом във Флорида и даваше добра идея за подредбата в домът и начинът на живот там. Всички старци в този дом се бяха изповлюбили един в друг и някои дори се изпожениха. Имаха игрални зали, плувен басейн, танцови забави. Някои възрастни избират да отидат там, не толкова че не могат да се оправят сами, ами да избягат от самотата. Американската идея е, всеки да се спасява сам, както може. При тия условия, естествено е родителите да отбият “децата” от сметката си колкото може по-рано, че трябва да мислят за собствените си старини. Писал съм по този въпрос и преди, но възгледите ми трудно се възприемат от хора, не запознати с друг начин на живот. Тенденцията е всичко ново и различно първо да се отхвърли, пък после да се мисли. Изобщо човешката психика е сложна работа, трудно се поддава на обработка. Не я ли обработиш докато умът е още празен от към идеи и знания, след това става почти невъзможно.