автор: Optimist

Нашият обект беше на хиляда километра на юг в Сахара, на хвърлей от либийската граница. Имаше построен цял лагер от дървени бараки за около хиляда души. Имаше и далекопровод в строеж,но още не беше стигнал до обекта. Четири големи генератора снабдяваха нуждите ни от електричество.
Приближавайки столицата Алжир по въздуха, направи ми добро впечатление. Голям залив с полукръгла форма от който сушата тръгваше да се издига нагоре под наклон. Нещо като Монте Карло. Цялото това нещо беше заето от постройките на града и повечето бяха бяли, огряти от слънце.

Летището, колкото и голямо да беше, беше си скапано. Направи ми впечатление, че не беше добре осветено. Независимо дали обявяваш нещо от куфарът си за митница или не, преглеждаха щателно всичкия багаж. Нали беше комунизъм, нямаха никакво доверие в нищо и на никого. Това беше причина за дълги опашки и бавен процес. Мина сума време докато излезнем на въздух. Навън, точно пред терминала, помня имаше кръгово движение. Някакъв изкуствено създаден голям кръгов остров, леко издигнат към средата, трябваше да бъде засаден с някаква растителност, но всичко беше изсъхнало и изглеждаше запуснато. Помня също, че пред терминала и вътре имаше тълпи от хора - зяпачи. Интересно им беше да гледат идващите пътници. Явно не бяха посрещачи. Представи си това да е най-голямото ти забавление, що за живот са имали.

Отвън трябваше да има някой да ни посрещне (бяхме 5-6 души колеги) с кола. Трябваше, но нямаше никой. Не помня точно как, но установихме връзка с офиса, откъдето ни посъветваха да вземем таксита и да идем на техния адрес. Още преди да тръгнем командировка, дадоха ни информация във формат на малко книжле за Алжир, за хората, какво да очакваме, от какво да се пазим, адреси, телефони и имена на постоянните представители на компанията и други подробности. Такситата ни закараха до офиса, който беше едноетажна постройка някъде в града. Разплатиха се с шофьорите а нас поканиха да седнем. Защо не ни посрещнаха на летището? Ми, нямали време!!! Както и да е.

Трябваше да летим до дестинацията ни, но в следващите три дни нямало да има полет до там. Казаха, че ще ни настанят в хотел да си чакаме полета. Ей така най-обичам! Мислих, че ще ни оставят в града, но не би. Дадоха на всички ни по цял джоб пари без разписка, без нищо. Увериха ни, че ще стигнат. Извикаха две таксита, дадоха на шофьорите адреса на хотела и ни изпратиха по живо по здраво. За мое учудване излезнахме от града и продължихме по някакво шосе, успоредно на морския бряг. От двете ни страни се простираха лозя - без край на шир и длъж. Така карахме близо час и половина. Накрая пристигнахме в някакъв курортен комплекс, също Златни пясъци. Спряхме пред един хотел, разплатихме се със шофьорите и влизаме във фоайето - също като във фоайе на хотел в Златни пясъци. На рецепцията, при вида ни, взеха да се суетят, като за първи път да им идваха гости в хотела. Едно нескончаеме лутане и тюхкане докато ни вземат необходимата им информация. Разгеле накрая дадоха ни ключовете от стаите и тръгнахме да се нанасяме - всички в самостоятелни стаи.

Първото разочарование - не само че нямаше топла вода,, ами нямаше никаква вода. Обаждам се възмутен долу. Водата идвала само привечер за час - два и това е. Те си казват, комундетата, бъдещето им било светло, настоящето - не чак толкова.
Решихме да налягаме по креватите и да чакаме водата да дойде. Оставихме крановете отворени, да я чуем. В стаите нямаше нито радио, нито телевизия. Лежиш и тъпееш. Пълна почивка за трудещите се. По някое време чешмите взеха да църцорят, но не и да текат. Това беше идването на водата!!! Успях, доколкото може да се успее при тези условия, да се позамия малко, чакайки по минута да си напълня шепите с вода. Нали не си представяте, че водата беше топла? Недейте, не беше.

Замихме се криво-ляво и се събрахме в хола на хотела. Питам за ресторант наблизо. Дадоха ми карта с план на всички хотели / почивни станции и ресторанти. Останалите бяха като зашеметени от цялата тази работа, но аз си бях в свои води. Поведох ги по асфалтирани пътечки и алеи към един от ресторантите. Не помня подробности защо точно към него. Стигаме и влизаме. Типично българска кръчма от рода на стария Биад, какъвто беше. Маси, бели покривки, келнери сновящи между масите, всичко пълно и задимено. Чува се говор на висок глас, като на стадион. Чува се, но нищо не се разбира. Стоим и чакаме някой да ни намери маса и да ни настани. Пристига обера. Намери ни маса за шест, настани ни и ни остави менютата. Никой от нас не отлепва френски. Само аз малко. Меню, колко му е да го разбереш! Гледам цените. Като знам колко пари имахме в джобовете си, все едно яденето беше без пари. Като си знам стоката и че повечето са свикнали на хамбургери, яйца и палачинки, взех да поръчвам, пък кой каквото иска това да яде. Поръчах и по бутилка вино на човек.

Поръчката дойде след около час. Свикнали на почти моментално сервиране, моите взеха да негодуват. Махат с ръце на келнерите, но никой не им обръща внимание. Мисля си, добре дошли на Златни пясъци.
Като се нахраниха и пийнаха, взе да им харесва. Не по-малко оживен разговор се завърза и на нашата маса. Към единадесет взеха да гасят лампите, да ни подсещат, че трябва да си ходим. Ресторантът взе да се изпразва. Тръгнахме по обратния път да си търсим хотела. Така продължи до третия ден, когато ни се обадиха, че са ни пратили таксита със самолетните билети, да си хващаме полета и да вървим на работа.
Хванахме си самолетът и след няколко часа полет пристигнахме. Голо поле/пустиня. Никаква растителност наоколо. Имаше една единствена постройка, но явно изоставена. Изпочупени прозорци, няма врати, няма и каси на вратите. Всичко отмъкнато. Загубена работа.

На загубеното летище ни чакаха три джипа да ни карат. Два от джиповете отцепиха в друга посока, към друг обект, докато "моят" ме клати по някакъв черен път с часове докато стигнем „моят” обект.

Водят ме към стаята в една от бараките. Пускат ме вътре и ми дават ключ. Веднага се захванах на работа. На възглавницата ми, по цялото протежение, имаше натрупана камарка ситна като пудра прах. Идваше от съединенията на стените с тавана. Вече имах такъв опит от бараките в Саудитска арабия. Съединенията на всички ъгли се осъществяваше с алуминиев винкел.. Носих си няколко рула хартиена лепенка с която облепих всички ъгли. Остана само процепа под вратата, но тъй като вратата водеше до коридор, не беше толкова лошо. Бельото беше чисто, само дето беше прашно. Изтупах навън всичко каквото можеше да се изтупа от прах, измих си пода и се кротнах

Бараката, която минаваше за ресторант за нас, от запада, беше оборудвана като обикновен ресторант. Бели покривки, четири чаши, две бутилки червено вино, салфетки. Ние трябваше, като на бюфет, да си вземем чисти чинии и пособия, да посочим на готвача от коя супа и ястие искаме и да си идем на масата да си ги консумираме. Хлябът им също беше като нашия типов, ръчно месен и печен на място. Всичко беше на корем. Виното също на корем, защото не всички консумираха вино и който можеше да носи повече от половин бутилка, намираше се в достатъчно количество. Изобщо от храната и виното нямах никакви оплаквания. Всичко свързано с работата обаче, бъкаше от неуредици.
Кой не знае соца, кой не е чувал за него?
Работимо ама и се ранимо!