автор: Optimist

`79 година лятото бях във ваканция. По това време работех в Саудитска Арабия. Бях започнал две годишен контракт. Още на първата ваканция си взех еднопосочен билет за Германия с намерение да се върна на работа с кола. Тогава ни даваха по четири платени ваканции на година от по две седмици всяка. Към всяка от тях прибавях и една седмица неплатена, които трябваше да отработвам накрая на контракта.

Купих си Пежо 504, втора ръка, модел `72 година.
Връщане на работа с пежото през Европа
На минаване през Италия, отседнах в Триест за няколко дни. От там прескочих до кампото в Падричиано, недалеч от града, горе в планината. От това кампо започна живота ми в емиграция. Спрях на портала и попитах дали има българи. Излишен въпрос ама трябваше да започна отнякъде. Намериха се под ръка 7-8 души, някои от тях семейни. Взеха да задават въпроси един през друг. Поканих ги всичките на обед, че да имаме време да поговорим. Един от тях беше Владо. Той изглежда имаше най-ясна предства за Америка. Имал чичо живеещ в Чикаго. Заселил се там малко преди `44 година, като бащата на Владо, още при заминаването, му дал някакви пари, които Владо се надяваше да получи като замине за Чикаго. С Владо се разбрахме да се видим още един път, на следващия ден.

На другият ден взимам Владо от портала в уречения час и тръгнахме надолу към Триест да се почерпим нещо. Още при тръгването, извади от джоба си една касетка на Джери Раферти, оранжева на цвят. Беше я купил в Падричиано след първата ни среща, да ми я подари за из път. Сложих я в касетофона на колата и Бейкър стрийт прозвуча за първи път в ушите ми. Владо беше доста начетен в това отношение. Беше няколко години по-малък от мен, което не попречи да "зацепим". Това беше чудесен период от време. И двамата имахме усещане за необятни хоризонти пред нас.

След като ми свърши контракта, върнах се в Хюстън и взех да се готвя за напускане на компанията за която работех и да отварям мой си бизнес. С Владо пак се срещнахме. От Италия отишъл при чичо си в Чикаго. Чичо му удържал на обещанието си и след като говорил с брат си в България, дал на Владо двадесетте хиляди долара, които дължал. Владо останал при него докато се окопити, след което хванал самолет за Хюстън, да започва нещо там докато се върна. Избира Хюстън заради мен.

Неговите бизнес идеи за мен не бяха сериозни, но пък и той с парите които имаше на разположение, не виждах какво друго можеше да започне. Беше накупил разни специализирани списания за бизнес идеи. От там видял някакви приспособления за мерене на пулс и кръвно срещу $0.25. Приспособлението монтирано на стойка. Трябвало да му се намери място и да се монтира където има голям трафик на хора и после само минаваш да си събираш парите. Беше се изхвърлил и платил $700 за едно такова нещо и ме помоли, заради по-добрия ми английски, да опитаме да го пласира в някой мол. Идеята му беше да говорим със собственика на някой магазин в мол, да включим устройството към негов контакт, да го сложи до входа на магазина, откъдето минават много хора и да си дели приходите със собственика на магазина 50/50.

Пласирахме го пред вратата на един магазин за обувки. Владо ходеше там всеки ден и отдалеч следеше има ли бизнес. Поне два пъти на ден се обаждаше в офиса ми, да ме държи в течение. Уж всичко вървяло добре. След няма и две седмици отиваме да изпразним машинката. Извикахме собственика на магазина, който държеше едният ключ към касичката, да отключи. Владо използва втория ключ. Извадихме касичката и отидохме в офиса на магазинера да си делят парите. Владо извади от чантата си кантарче, разпредели стотинките докато се изравнят везните, изсипа неговите стотинки в чантата си. Магазинера изсипа неговата половина в една платнена кесия, сложиха касичката обратно в машинката, поздравиха се и кой от къде е. От там отидохме в къщи да броим парите. $175 в монети по $0.25. Сладкото на този бизнес беше, че пари спечелени от такъв сорт машини, официално бяха освободени от данъци. И т.н.
Та така за Бейкър стрийт.