автор: Optimist

Един ден през две и осма година, бяхме тръгнали с един приятел към Осеновлашкият манастир, Седемте престола както още е известен. Имах намерение да го изснимам и да го прибавя към галериите си с български манастири. Той тъкмо си беше купил автомобила, който му беше даден да ползва служебно. Пенсионираше се и компанията за която работеше (Кока Кола) му предложи ако иска да купи служебния си автомобил.
И без това беше станал на 4-5 години и е трябвало да го разкарат и да купят нов на негово място.
По този случай се обади да предложи разходка, вече с личния си автомобил. Попита ме дали имам на ум някое интересно място не много далеч от София. Аз вече имах набелязан този манастир за посещение и го предложих. Това щеше да бъде повод да спрем по пътя и да посетим паметника на Дядо Йоцо гледа, който ни беше по пътя с малко отклонение. Горе, в близост до паметника, знам че има и ресторант, та щеше да има и къде да спрем за обяд ако ресторанта до манастира не е отворен.

Реката до манастира - бистра като сълза. Никакви замърсявания от извора до манастира поне. Идва някъде откъм връх Изремец.
А беше преди повече от половин век, когато работих под този връх. Живеехме на бараки. Геоложки и минни проучвания. Работих с едни картографи. За два месеца и половина, цялата тази местност я бяхме кръстосали на длъж и шир. Всяка събота по обед (тогава се работеше и в събота) си тръгвахме за София. 15 километра пеша до гара Лъкатник или гара Бов. Бяха на еднакво растояние от върха. В понеделник, рано сутринта хващахме влакът от София и слизахме на гара Бов. Печелихме малко време. Пристигахме на работа към десет. Преобличахме се, нарамвахме теодолит, триножник, лати и с бърз ход се отправяхме към мястото на което сме били в събота и продължавахме. `58 година. Аз на 15. Като да беше друга епоха.

Няма да забравя Вълчи дол. Малини. Шефовете го бяха оставили за една събота. Шест часът сме там. Ти, вика, остави латата и вземи тази кошница. Трябва да я напълниш с малини до обед.
Заставам насред малините и половин час бера без да трябва да се преместя и на крачка. Малина до малина. Брането не удобно, щото много стръмно. Дълги панталони, дълги ръкави, ръкавица на едната ръка. С другата бера. За няма и два часа, напълних им кошницата свръх. В 12, като свършихме работа, започнах да бера и за вкъщи. Аз също си носих кошница. Останах сам. Бера но знам, ако закъснея за влака ще го изпусна и отидЕ ми софията. Ще мога да си ида на края на следващата седмица. Брах каквото набрах и тръгнах. 15 километра на бърз ход. Стигнах на време за да видя от хълмовете как влакът пристигна и пет минути след това тръгна без мен. Беше последният влак за деня. 15 километра на обратно до лагера. До вечерта и през целият следващ ден съм ял малини. Кога със захар, кога без. До посиране.
Освен малинажът във Вълчи дол помня и сума други работи. Няма да забравя един овчар. Възрастен беше. Може да е бил на 50 години. За мен си беше възрастен. Слаб, висок, с дълга гега в ръце. Никога не я оставяше. Стигаше му до брадата. Отгоре заоблена. Чеп ли е било, що ли? Хващаше я с две ръце, подпираше си брадата на нея и така си почиваше. Стадото разхвърляно по поляната. Той стърчи сред него. През рамо винаги носеше торба. Вътре освен хляб, сирене, лук и още нещо за ядене, носеше два кремъка и прахан. Кибрит не му трябваше. Само праханта трябваше да бъде суха. От него се научих да разпалвам огън от нищо.

Пушеше лула, та огънче му трябваше по всяко време. Ако е свършил тютюна, пълнеше лулата с каквото му попадне и пак пушеше. Проблем му беше дъждът. Планина е все пак, вали по всяко време. Гледаш го уж ясно, половин час след това потоп се излива. А може да те завари по средата на поляна. Мечта му беше да се снабди с мушама, от тези черните, гумирани, с качулка, каквито даваха на миньорите ако в галериите шурти вода. Видял че миньорите от мини Елисейна имали такива. Имат ама не си ги дават. Не само че са им зачислени ами им трябват.

Горе на обекта нямахме такива мушами. Нямахме миньори. Само сондьори и изкопчии. Взех мечтата на овчаря присърце. Връщам се вкъщи една събота след работа и споменавам на баща ми за тая мушама. А той, водеше счетоводството точно на такива складове, по обекти на геоложки и минни проучвания. Обеща да види какво може да направи.

След седмица, като се връщам в къщи пак, мушамата стои сгъната, нова новеничка, на място където първо нея бих видял като се върна. Така се израдвах! Още в понеделникът, след работа, тръгнах да диря овчаря из планината. Намерих го. Тогава каточели пространствата не бяха от такова значение. Горе нямаше транспорт и маахме пеш та се кинехме. Човекът си беше споделил мечтата за такава мушама, ама едва ли се е надявал, че толкова бързо ще се намери точно такава, каквато търси, от някакъв хлапак, софиянец при това. А може би от години си е мечтал. Ямурлукът му беше дебел. Като се накваси - тежи. После докато изсъхне ...

Манастирът Седемте престола
Паметникът Дядо Йоцо гледа

Паметникът Дядо Йоцо гледа изснимах по време на друго мое посещение там.