Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pepelqshka13
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14019

Онлайн са:
Анонимни: 198
ХуЛитери: 0
Всичко: 198

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВиктория (продължение)
раздел: Разкази
автор: Optimist

Вики ми беше оставила адреса си, но как да пише човек? На какъв език? Ами кой ще ми проверява писмото за грешки? Нямаше начин!!! А не ми излизаше от главата. Минаха дни, седмици, месеци. Случката взе да избледнява. На следващата пролет един познат – дърводелец, който беше наел гаража в нашия заден двор за работилница, ме среща бодър и въодушевен. Хайде вика, да те водя в Чехия. Ти си луд, казвам. Защо?
- Имам си една чехкиня и ще се женим сега през лятото. Ще водя кумът си с мен. Ела и ти. Викам му, адаш, ти се шегуваш.
- Не се шегувам, казва, ако искаш ела.
- Бих дошъл с най-голямо удоволствие, но няма да ме пуснат.
- Кой няма да те пусне?
- Ами от милицията.
- Няма такова нещо, аз имам хора и ще ти уредя. Върви да подаваш молба още днес.

Вики се върна в ума ми със всичка сила. Започнах да прехвърлям в главата си какво може и какво не може. Не виждах особени проблеми, ако адаша можеше да уреди да ме пуснат. Иначе знаех че няма да стане. Размърдах се. Веднага отидох до паспортното бюро. Беше на ъгъла на Шишман и площада на Цар Освободител. Влезнах, попълних каквото трябваше, оставих си паспорта, платих за гербовите марки и зачаках. Казаха ще отнеме две седмици. Обадих се на адаша, дадох му входящия номер на молбата ми и започнах да се организирам. Щеше да ми бъде за първи път да излизам извън страната.

Кумът на адаша работеше в едно от министерствата. Имаше вид на сериозен човек, който си тежи на мястото. Мислеше да използва случая да отиде и до Прага. Забравих да спомена, че годеницата на адаша живееше и работеше в първото градче след границата с Унгария. Беше учителка. Живееше с родителите си. Там щеше да става сватбата. Аз исках да използвам случая, ако ме пуснат, да направя цял един кръг с влака, да мина през Прага, да продължа за Полша, да спра за няколко дни във Варшава и след това минавайки през Съветския Съюз транзит да спра в Букурещ за ден - два и да се прибера през Русе и “моста на дружбата”.

Двете седмици се изтърколиха неусетно. Идва адаша един ден и ми чука на прозореца. Ние живеехме на висок партер тогава.
- Бягай, вика, да си вземеш паспорта с разрешението. Готов е.
Трудно ми беше да повярвам. Веднага отидох. Разрешението беше една притурка към паспорта. В молбата бях писал че искам да отида до Полша. Предишната година, когато пътувах към София с Вики, сестра ми се запознава с три семейства поляци на морето. Семействата фактически бяха две а третия беше един симпатичен полски ерген – инженер. И тримата мъже бяха колеги, дошли на нашето море да си карат ваканцията с две коли. Тръгват си по едно и също време със сестра ми и я докарват до София. В София изкарват заедно няколко дни след което поляците си продължават към Полша. Преди да си заминат канят сестра ми и мен да ги посетим.

Та, бях писал, че до там отивам с цел да им гостувам. Събрахме се с адаша и кума му да решим какво да купуваме за подаръци, какво за търговия и какъв да ни бъде маршрута. Решихме че ще спираме по за няколко дни във всяка от столиците на страните през които ще минаваме. Първо щяхме да спрем в Белград. Кума на адаша имал там много близки хора, където ще може да останем да спим. Ще разглеждаме града тичешком. Нямахме чак толкова време на разположение. След това щяхме да спрем в Будапеща. Там пък адашът имал на разположение цял апартамент когато му потрябвал. Познатите му били някъде по чужбина и техните роднини които държат ключа от апартамента били инструктирани да му го дадат да го ползва за колкото време си иска. Добре, и това го уредихме. След това идваше ред на градчето на младоженците.

Адаша правеше сметка да остане там за около две седмици. Докато те се приготвят за сватбата, аз и кумът му щяхме да продължим заедно до Братислава и след това до Прага. В Братислава аз имах хора където можехме да останем за спане а в Прага щяхме да наемем квартира. За Прага бях отделил седем дни. От там кумът щеше да се върне за сватбата а аз щях да продължа за Варшава и Краков след което щях да прекося Съюза без да спирам и да спра в Букурещ. От там – в къщи. Това става ’67-ма година, рано през лятото.

Накупихме ние сума ти нещо. Тогава вървеше много нашият пет звезден коняк – Плиска. Бутилката вървеше по два лева и тридесет стотинки. Тъкмо щяха да увеличават цената и да я правят двойна. Където и да обикалях да търся коняка, навсякъде ми казваха че го нямат. Разбира се, пазеха го за да си приберат разликата в цената. Обадих се на един мой познат, който работеше в снабдяването на винпром. Той обеща да завърти няколко телефона и да ми се обади по-късно. Обади се. Изпрати ме до един магазин на спирка Охрид, преди Княжево. Веднага се качих на трамвая и отидох. Продавачът вече знаеше че ще го потърся и ме чакаше. Вдигна един капак на пода, слезе в мазето и от там ми измъкна цяла каса – 12 бутилки. Точно колкото търсех. Платих му ги по старата цена и си тръгнах.

Дойде и денят на заминаването. Фактически вечерта. Качихме се на същият влак с който Вики си замина преди година. Пътуването до Белград мина без произшествия. Престоя там – също. В Будапеща също нямахме проблеми. Намерихме хората, взехме ключа. Апартамента беше на централен булевард, в хубава кооперация, строена от преди войната. Настанихме се и се разщъкахме из града. Имахме си набелязан план къде да ходим и какво да видим. Успяхме за три дни да видим сума ти нещо. Времето не беше като хората. Ту валеше, ту спираше. Не беше много за разходки. Взимахме таксита за по-далечните места. Определено Будапеща ми хареса, само дето нищо не можеше да им се разбере на тия хора като говорят. Аз се пъчех с малкото френски който говорех по това време, но и то не помогна там. За руски – да не говорим. Спомена от събитията през ’57-ма година им беше още пресен и гледаха на кръв всеки който проговори на руски.

Както и да е. Свършихме с Будапеща и се запътихме към градчето с годеницата. Никой не ни посрещна на гарата защото никой не знаеше че пристигаме точно днес. Това нищо. Не му беше за първи път на адаша да ходи там на гости. Взехме такси и ни закара на посочения адрес. Беше домът на годеницата, която живееше там с родителите си. Била останала извънредно в училището където работи като учителка, че имали някакъв учителски съвет. Оставихме багажа и тръгнахме пеша за натам. Родителите й ни казаха че докато стигнем до там, вероятно съвета ще свърши. Намерихме училището. Влезнахме вътре и ни упътиха къде са се събрали. Адаша почука на вратата и отвори. Годеницата му се изненада и скочи да го посрещне. Сериозната работа беше вече свършила и си разтягаха локуми. Поканиха ни да влезнем и ни представиха на всички. Малко след това съвета се разтури и хората се разотидоха.

Между другото се разбра че аз и кумът няма къде да нощуваме. Веднага се намериха доброволци да ни приемат. Кумът не си спомням къде го отведоха, но на мен ми излезна късмета. Годеницата имаше една много хубава млада колежка. Нямаше повече от двадесет години а вече беше учителка. По произход беше унгарка. Тя като че ли още отначалото като ме видя, ми хвърли мерака. Факта че приятелката й вече се жени и то за чужденец, като че ли я беше заразило със същото желание.

Първо всички отидохме до жилището на годеницата. Там си бяхме оставили багажа. От там след като си взех каквото ми беше необходимо, тръгнахме с момичето към тях. Мойте ми подхвърляха на български хапливи забележки. Да не съм бил излагал нацията, да съм й покажел на какво е способен българинът и т.н. Всичко се приемаше от всички на майтап и със смях и с приказки на смесени езици се запътих към къщата на това съвсем младо и хубаво момиче. То живееше буквално в къща, и то с родителите си. Същите бедни условия толкова добре познати ми от България. Къщата беше на един етаж. Трябваше да прекосим двор, да изкачим две стъпала и да влезнем вътре. Беше вече късно. Родителите й си бяха легнали. Тя щеше да ми оправи нейното легло за мен а тя щеше да спи в спалнята на родителите си, където имало още едно легло. Фактически нейната стая беше холът а от там се влизаше за спалнята на родителите й. Влезна при тях да ги предупреди за моето присъствие и за това, че като ме настани ще отиде да спи в тяхната спалня.

Оправи ми леглото и ме прикани да се съблека и да си легна. Тя отиде до кухнята да ми даде възможност да се съблека и да се мушна под завивките, като на излизане ми загаси и лампата. Съблекох се и си легнах. След малко тя се върна и се приближи да ми пожелае лека нощ. Протегнах ръка в тъмното към нея. Тя видя и я хвана. Придърпах я да седне на леглото, до мен. Не се съпротиви. Притеглих я още по-близо и я целунах. Тя като че ли само това чакаше. Награби ме както си бях легнал. В това време от спалнята на родителите й се чу че я викат. Тя отвърна нещо на унгарски, но продължихме да се целуваме. Пуснах ръце, но момичето беше “обетовано”. Нямах достъп до нищо към което посегнах. Има такива момичета. Като че ли се обличат в доспехи. Непробиваеми са. Трябваше да се задоволя с външните й форми, докато тя имаше достъп до всичко което би й се приискало. А прииска ли й се, ще попита някой? Не! За нея бях направен само от рамене и глава. Нищо друго не я интересуваше или поне не даваше да се разбере. Както се целувахме, вратата от към спалнята се отвори и се подаде главата на майка й. В тъмното, пак я сръчка да се прибира изглежда. Пак се размениха раздразнени думи. Вратата се затвори, но вече спокойствието го нямаше. Момичето ме дари с още една дълга целувка, пожела ми лека нощ и се прибра в стаята при родителите си. Изглежда бяха много възрастни хора. Аз пак останах сам с ерекцията си. Зацапвания не трябваше да има, че нямаше условия за почистване. След време нещата се успокоиха и съм заспал.

Влакът ни потегляше на следващия ден сутринта. Аз и кумът продължавахме пътешествието, докато адаша оставаше да се готви за сватбата си. Беше събота. Не се работеше. Станах рано и се приготвих. Изчаках докато и момичето стана. Излезнахме преди родителите й да се бяха надигнали. На дневната светлина, тя като че ли изглеждаше още по хубава. От снощното поведение нямаше следа. Дневната светлина я беше свила обратно в черупката й. Отидохме до годеницата на адаша. Тя и родителите й бяха приготвили закуска за всички. Дойде и кумът. “Мойто” момиче като да взе да се отпуска. Седна до мен и се “натисна”. Това предизвика многозначителни погледи от годеницата. Мойте се правиха че не забелязват. Свършихме закуската и се стегнахме да си вървим. Трябваше да отдидем на гарата и да изчакаме влака. Градчето е малко и влака спира там само за няколко минути. Отидохме до перона. Ах, тези перони!!! Влакът се зададе и започнахме да си взимаме довиждане. За всеобщо учудване, включително и мое, “моето” момиче ме награби на перона и започна да ме целува. Целуваше ме така както само любовници се целуват. Адаша започна да се смее и да ме кара да остана, че да правиме две сватби на веднаж. Годеницата казваше нещо на унгарски. Сигурно беше същото по значение. Те, там по границите, си говорят свободно и двата езика. Кумът ме гледаше със завист. Той си имаше семейство в София, но сигурно и на него му се прииска нещо такова. Аз се чувствах като най-големия сваляч на света. Мойте недоумяваха на български. Кога успя да я оправиш бе! Не съм бе, не съм! Да ама, ходи им разправяй че не си, като я гледаха как се държи. Не можеха да си представят, че не е имало нищо. Излезна че аз скромнича и така си остана. Влакът вече беше спрял. Слизането и качването ставаше бързо. Натоварихме си куфарите. Кумът остана на влака. Аз пак слезнах за последна целувка. Вагонът взе да се отмества и аз скочих на него. Подадох се от прозореца и се размахах. След малко и това видение свърши.

Братислава не беше далеч. Там нищо особено не се случи. Намерихме адреса. Хората ни посрещнаха. Познавах се със сина им. Казваше се Владо Шедо. Докато е бил на лятна ваканция в България, запознал се е с един мой много близък приятел, който подобно на мен го е приютил в апартамента си в София за няколко дни, заедно с приятелката му. През тези няколко дни имах шанс да се запозная с тях и да изкараме няколко приятни часа. Тогава той ни покани и двамата, когато имаме възможност да му гостуваме в Братислава. Явно беше от заможно семейство. Баща му беше професор по нещо си. Отдавна беше и съм забравил.

Същата вечер Владо и приятелката му ни заведоха до един ресторант, който все още помня. Беше на някаква височина, откъдето се виждаха светлините на Виена. Под нас, не далеч, долу в ниското течеше Дунав. Ресторантът всъщност беше стар замък, една част от който беше превърната в ресторант. Входа му беше стара, тежка, дървена врата, цялата обкована с желязо. Свода беше заоблен. От двете страни на вратата имаше газови фенери. С влизането си трябваше да завием на ляво и по стръмни каменни стълби осветени отстрани с жив огън идващ от газови горелки, да слезнем до ресторанта. Всичко наоколо беше от камък. Ресторанта се състоеше от множество каменни килии с тежки, груби маси. Намерихме място и седнахме. Не си спомням храната, но си спомням бирата. Чашите бяха от по литър, големи и тежки. Местото си имало традиция! Други спомени нямам. На следващия ден заминахме за Прага. Приближавах се към Вики, където ми беше сърцето.

Бащата на годеницата на адаша, за наш късмет се случи историк. Живял е дълги години в Прага и я познаваше добре. Знаеше всички забележителности и ни ги беше написал на лист хартия по реда по който трябваше да ги посетим. По това време в Чехословакия цареше свобода. Държавен глава беше Дубчек. Словак по рождение, но всички чехи го боготворяха. Ограниченията които бяха наложени от комунизма, той взе едно по едно да ги премахва. Даде свобода на хората си да говорят каквото си искат. Пресата започна да публикува анти руска пропаганда. Самият Дубчек рекламираше неговото управление като комунизъм с кадифени ръкавици. Младежите ходеха с дълги коси и бради. Момичетата си ходеха облечени както си искат и никой не им правеше тъпи забележки. Хората се наслаждаваха на свободата си. Това беше една година преди танковете на Варшавския договор да ги смажат.

С кумът слезнахме на Пражката гара и още там успях да продам всичкият останал ми коняк. Не се виждах много как да го предлагам на минувачите по перона. Не ми беше удобно. Отидох към един павилион където продават както закуски така и питиета. Почуках на вратата от задната страна. Отворих чантата с останалите бутилки на човека който се показа и му предложих да ги купи всичките. Той взе една бутилка, вдигна я да я види от близо и ми предложи равностойността на шест лева български пари за бутилка. Бях ги купил за 2.30, така че му приех цената без да се пазаря и той ми ги купи. Отървах се на един път и ми олекна, както на ръцете, така и на душата.

Отправихме се към туристическо бюро с кумът да си търсим квартира. Искахме да бъде в центъра на Прага и непременно да има баня. Предложиха ни една в непосредствена близост до “Вацлавские Наместки”, доколкото си спомням името. По в центъра не можеше и да бъде. Взехме я и си платихме. Беше само чиста стая с две удобни легла с чисто и изгладено бельо, още някаква мебел и баня която беше вън от стаята. Това беше една стая от апартамент в който живееше едно възрастно семейство. Тогава видях за първи път баня със съвсем малък газов бойлер, монтиран на стената. В момента в който човек пусне топлата вода да тече, пали се огън който нагрява една серпантина от тръби през които минава студената вода и от другата страна водата излиза вряла. Много практична работа. Газта тогава беше сравнително евтина, както и сега. Винаги този вид енергия е била по-евтина. Никога няма да ти изгърми бойлер. Има си газомер който ти мери употребената газ и толкова. Кухнята се захранва по същия начин. Както и да е.

Квартирата ни хареса и щяхме да я обитаваме в следващите седем дни. Веднага излязохме из града да го видим. Купихме си и карта. Потърсих адреса който Вики ми беше дала. Не беше в центъра, но се отиваше лесно с трамвай. Картата имаше и трамвайните линии в града. Кумът отдавна знаеше целта на моето посещение в Прага. Решихме още на следващия ден да отидем до там. Мен вече не ме свърташе на едно място. През остатъка от денят се разхождахме безцелно из центъра, да добием чувство за града и живота в него. Спирахме пред витрини, влизахме в магазини, купихме си сандвичи. Аз се оглеждах и от къде да купя цветя за Вики, преди да тръгнем за там на следващия ден. Денят свърши. Прибрахме се уморени и веднага си легнахме да спим.

На другият ден станахме, изкъпахме се, облекохме се и тръгнахме. Купих цветята от спирката от която трябваше да вземем трамвая. Не беше далеч от квартирата ни. Трамваите им бяха по-хубави от нашите, чисти и удобни. Като че ли бяха и по тихи. Возиме се. Аз гледам картата и броя спирките. След като слезнахме на края, съдейки по номерата, трябваше да изминем и няколко блока пеша по една сравнително широка улица. Най-после стигнахме до адреса. Случи се голяма стара и дълга кооперация с два входа, по един от двата края. Вторият вход беше нашия. Влизаме във входа, но имаше пазач в стъклена кабина, който ни спря. Нагоре не може да се ходи. Разбра че сме чужденци и реши че само аз може да отида, след като аз съм този който търси, но кумът не може. Оказа се че това е нещо като пансион и влизането без покана и без да е оставено съобщение на портиера не може да става. Както и да е, човекът направи изключение за мен и ме пусна, но кума остана да ме чака долу.

Трябваше да се кача пеш до четвъртия етаж и да чукам на врата еди кой си номер. Така каза портиера. Потеглих нагоре с цветята. Бях се изтупал с костюм и връзка. Носех и шлифер под ръка, че времето беше никакво. Дали от стълбите, дали от вълнение, сърцето ми тупаше, ще се пръсне. Постоях малко в коридора да успокоя топката, че нямаше да мога да проговоря. След малко тръгнах навътре да търся вратата. Намерих я и почуках. Чуха се стъпки от вътре да се приближават. Ключът щракна, вратата се отвори широко и пред мен застана едно момиче съвсем голо. Имаше само пликчета на себе си. Докато осъзная какво става и вратата със същия бърз замах се затвори под носа ми. Видях само че не беше Вики. Чу се някакво подвикване от вътре, но нищо не разбрах. Останах пред вратата и не знаех какво да правя.

Не стоях дълго. Пак чух стъпките да се приближават и вратата пак се отвори. Този път момичето беше плътно обвито в пеньоар и ме попита кого търся. Казах че търся Вики и попитах дали там живее. Да, там живеела, но била в провинцията на снимки и нямало да се върне поне още една седмица. Представих се. Казах че съм приятел на Вики от България и че много съжалявам, че я няма в града. Трябва да кажа, че не бях само аз любопитния в случая. Аз също много добре изглеждах по това време. Продължих да задавам въпроси. Момичето се извини че ме е посрещнала гола, но не могла да предположи че ще почука мъж на вратата. Това било само женски пансион и влизането на мъже било забранено. В другата половина на кооперацията, от другия вход се влизало за мъжката част на пансиона.

Оказа се още че Вики, както и повечето обитатели на пансиона са киноартисти, които рядко се задържат на едно място. Повечето време са на снимки из страната. В началото още, докато се разправяхме с портиера, помислих си дали Вики нарочно не ми е дала адреса на хотел и ме е пратила за зелен хайвер. Но, не. Всичко си беше точно, само дето улучих време когато я нямаше там. Много ме беше яд. Поговорихме с момичето дето ми отвори вратата още малко. След това, помолих я да вземе букета тя. Нямаше какво да го правя. Явно идеята й хареса. Взе букета и ми благодари. Аз обещах пак да се обадя след около седмица, да проверя за Вики. Довиждане – довиждане. Аз си тръгнах и вратата се затвори. Не бях поканен да влезна, нито пък щях да приема. Вики я нямаше а и кумът ме чакаше долу.

Слезнах по стълбите с неохота. Взех телефона от портиера. Само той имаше телефон. За каквато и да е справка, може да бъде търсен само той. Предупредих го че след няколко дни пак ще се обадя. Ако случайно Вики се върне по-рано, оставих моят адрес. Оставих го и на момичето горе, но то не знаеше дали няма да замине нанякъде преди Вики да се е върнала, та за по-сигурно оставих го и долу.

Излезнахме с кумът и тръгнахме да обикаляме града по указанията на историка. Никога за нищо не съм имал толкова добри указания, за каквото и да било. Човекът е знаел предварително и колко време ще ни отнеме за всяка забележителност. От всичките забележителности които посетихме, в акъла ми е останала запечатана само една. Това е една стара катедрала с орган. Беше ни написал точно по кое време да отидем за да хванем службата с органа. Влезнахме. Имаше много хора, но беше тихо. Когато ораганът започна да свири и хорът да пее, на мен ми рукнаха сълзите. Нищо не можех да направя. Стоях прав като хипнотизиран и слушах. Не обичам да ходя на места, където не мога да се владея. Обземат ме чувства, срещу които съм безсилен. Не обичам така. За това никога не съм опитвал дрога, нито имам желание. Пия алкохол, но никога не се напивам. Спирам на време. В пълно съзнание съм всяка минута от моя живот и по всяко време отговарям за постъпките си. При мен няма “ама бил съм пиян и не знам какво съм направил”. Знам точно какво правя по всяко време. А църквите пък точно това целят. Да те направят безпомощен и без контрол. Искат контрола да мине в тяхни ръце. Да, ама не!!! При мен не става. Ако допусна да излезна от контрол за малко, без да искам, бързам да си го възвърна. Чувствам се минат и се мъча да не изпадам в подобни ситуации повторно.

Та това за Прага. Обадих се на портиера още два пъти. Първия път – два дни преди да си заминем. Вторят път – в денят на заминаването ми. Вики не се беше върнала.
В последния ден си взехме довиждане с кумът. Той се връщаше обратно за сватбата, аз продължавах към Варшава. Евентуално щяхме да се видим пак в България след време.

В Полша – нищо от особен интерес. Нищо пикантно, а за останалото не ми се пише. От Варшава ме чакаше дълъг път. През Съюза се преминаваше без възможност за транзитно слизане, както беше минавайки през Европейските страни на източния блок. Пък и нямаше къде да се слезне. Единствения град през който минаваше влака, беше Лвов. Като гледах после, през прозореца, какви животни се движеха по перона, направо ми се изпари всякакво желание за слизане и за разглеждане. Това бяха хора загубили човешки образ, облечени във ватенки, с каскети и гумени ботуши. Горките хора!

Спомням си че на границата между Полша и Съюза трябваше да сменим влака. Руснаците имаха друг стандард на растоянието между релсите и други влакове и вагони освен руски, не можеха да се движат. Така е било и преди войната, но това не е попречило на германците. Настъпвали са със специален влак начело, натоварен с релси. Монтирали са трета релса по европейските стандарти на същите дървени траверси. Правели са го толкова бързо, че са могли да напредват с по двеста-триста километра на ден. Опасна нация са били, че и продължават. Както и да е.

Сменихме влака. Настанихме се на руските вагони. Композицията имаше само два “международни” вагона. Бяха най-отпред и бяха забранени за руснаци. На нас пък, от международните вагони, беше забранено да посещаваме тези за руснаци. Нашите два вагона си имаха и по една стюардеса, която се грижеше за чистотата и реда във вагоните. Мина гранична милиция, която ни събра паспортите. Щяха да ни ги дадат отново двадесет и два часа по-късно, малко преди Румънската граница. Нашите два вагона имаха и музикална уредба, по която от време на време звучаха бойки руски песни за колхози и тайги, за непобедими руски войни и какво ли не още. Песните бяха изпълнявани от военни хорове и нямаше спасение. Спомням си как на сутринта, след цяла нощ пътуване, стюардесата ръсеше коридора размахвайки метла първо потопена в кофа с вода. След това започна да го мете. Вдигна се пушилка. Гледах и недоумявах. Това бяха международни вагони, с плюшени седалки, метли и прах.

През цялото това време, бях забелязал една единствена фигура от двата вагона, която си заслужаваше моето младежко и мъжко внимание. Беше една полякиня, както предполагах, с много интересно лице и облечена много елегантно. От време на време ще се разходи по пътеката на вагона, надзъртайки във всяко купе покрай което мине. Беше висока, слаба, с прибрана коса, червеникава на цвят. Имаше бяло манто с интересна кройка. Дадох й тридесет до тридесет и пет години. После се оказа че е на тридесет и две, женена, разведена, с дете. Пътуваше сама. Освен наблюденията които направих почти без да искам, нищо друго не се случи до Букурещ. Пътуваше в съседния вагон, който през всичкото време, дори не посетих и един път. Майка ме беше учила на времето да си знам местото и аз си го знаех, там си стоях.
Спомням си че стигнахме румънската граница през нощта. Преди това, още на руска земя, влакът беше спрян по средата на едно голо поле. Над релсите на влака бяха издигнати арки с прожектори един до друг. Бяха пуснати и беше станало светло като ден. Влязоха гранични войници придружени от офицери и обърнаха влака с хастара навън. Навън, пиле не можеше да префръкне незабелязано. Цялата композиция беше заобиколена от войници с автомати. Видях чешма на двадесетина метра от нашия вагон. Взех празна бутилка и тръгнах да я напълня. В момента в който отворих вратата на вагона и към мен се затекоха няколко войника, махайки ми да не слизам. Един от тях се приближи, взе бутилката от ръката ми, напълни я и ми я върна. Пак затворих вратата от вътре. Тези войници които бяха вече вътре, тършуваха на всякъде. Отваряха със специални ключове и инструменти всички вратички по стените на вагона, оставени за обслужване на механиката. Отваряха и всички капаци по тавана, влизаха в тях и пълзяха навътре с фенерчета в ръка. Същата щателна проверка се извършваше и под нас. Войници пълзяха под влака с фенери и гледаха да не би някой да избяга от светлото бъдеще на комунизма.

Помня че един румънец го направиха на нищо, че пренасяше две шевни машини закупени в Русия. Голямата работа!!! Свърши цялата тая патардия, влакът си тръгна и нещата се успокоиха. Стигнахме Букурещ по светло. Беше бая рано. Слезнах и си оставих багажа на съхранение. Тръгнах из града. Беше хубава лятна утрин. Полякинята я бях забравил. Мислих - до там беше. Бяха ми останали доста пари. Към обед реших да се пораспусна малко. Бях и уморен и гладен. Имаше приятни на глед ресторант градини и започнах да им обръщам повече внимание. Вървя из улиците на центъра и все си мислех, че следващия ресторант ще бъде още по-хубав. Накрая каталясал от ходене и глад, попаднах на еднин сенчест ресторант градина. Масите бяха покрити с ослепително бели покривки. Келнерите, всички бяха облечени със черни сака, бели ризи и пак ослепително бели престилки. Хареса ми и влезнах. Сложиха ме да седна на една маса. Донесоха ми и менюто. Моят обяд трая близо два часа и половина. Бях и жаден и гладен и имах пари в излишък, които трябваше да похарча в Букурещ. Похарчих ги за този обяд. Поръчах си какво ли не щеш. Започнах със сливова ракия и някаква салата. След това го повторих. Поръчах си супа, че готвено, че бутилка вино, че десерт. Не си спомням точното меню, но помня че не ми се ставаше от там. Свърших един от последните в следобеда. Накрая станах, но вече сит и отпочинал тръгнах пак да се разхождам.

Бях решил да не оставам в Букурещ ами да си хващам влака и да се прибирам. Влакът за София тръгваше същата вечер. Като ми стана време, взех си багажа от гардероба, потърсих си влака и се качих. Бях сам в купето за сега. Целият влак беше полу празен. Така и тръгна. След време, ето ти и полякинята. Пак върви по коридора и гледа в купетата. Като ме видя, сам в купето, отвори вратата и попита дали местата са свободни. Поканих я да влезне. Седна срещу мен. Каза че в нейното купе имало неприятни хора и търсеше да се премести. След малко тръгна да си донесяла и багажа. Попитах я дали има нужда от помощ. Каза че не. Пътувала само с един малък куфар. Наистина беше повече като пътна чанта. В началото пътувахме мълчаливо. Много бях смотан в такива случаи. Трябваше някой друг да подхване разговор, че да тръгне. Вече не е така, но тогава така си беше. Полякинята обаче, не се беше преместила в моето купе да мълчи. Подхвана разговор и нещата тръгнаха. Влакът тракаше, мъчихме се на “разни” езици да се разберем. Изтеглихме се напред един към друг, да се приближим, белким се разбираме по лесно и с по-малко обяснения. Така както ми говореше нещо, полякинята ми подхвана ръцете и взе да си играе с пръстите ми. Предполагам стана съвсем естествено за нея.

Има такива хора, докато говорят правят нещо с ръцете си без да осъзнават. Най-често мачкат и усукват телефонния шнур, което ме вбесява. Ако ги чукнеш леко по ръцете се усещат, за момент спират и след това пак. Толкова пък да не може човек да се контролира! Не знаех полякинята дали беше един от тези случаи, сега като си мисля, или това беше един от нейните начини за сближаване. Аз сега не знам, та камо ли тогава. Тя, между другото се казваше Баша.

И така, Баша ми говореше, играеше си с пръстите ми, аз и отговарях и взех да си играя с нейните. Оплетохме пръсти по едно време и както главите ни бяха близко, целунах я. Като да показа изненада, но не се отдръпна. Целунахме се пак. Казах й колко е хубава, което си беше и факт. До там напреднах, но тя като да не даваше повече. Има и такива жени. Обичат да са милвани и целувани, но нито крачка повече. Не разбират че нещата се движат от часовников механизъм и трябва или да прекъснат до там до където са стигнали или да продължат, но не може да се тъпче само на едно място. Разваля се синхрона на прогреса. Баша изглежда знаеше какво прави. Напредваше се но бавно. Пускаше на час по лъжичка. Все пак не си бяхме в къщи а във влак. Беше съвсем през нощта и никой не минаваше по коридора, но гаранция нямаше.

Стигнахме границата. Минахме и по моста и влакът спря в Русе. Накачваха се хора, настъпи движение. Присегнах се и заключих купето от вътре. Искаше ми се да останем сами, но не ми се вярваше. Доста хора се качиха. Някой настоятелно започна да чука. Чу се вкарване на ключ и вратата се отвори. Беше кондуктор. Надзърна, огледа се за багаж. ОставИ вратата отворена, каза, и продължи надолу по коридора. Както казах преди, влакът тръгна от Букурещ полу празен, та все още имаше места, пък и бяха доста вагони. Един чичка с доста багаж, като мина покрай нас понечи да влезне. Попита свободни ли са местата. Свободни са, казах, но ще ми направиш услуга ако си потърсиш място другаде. Разбра и продължи. За най-голямо мое учудване, пак останахме сами.

Влакът тръгна, затворих вратата и се усамотихме. Продължихме да се целуваме от време на време, но тя като да гледаше повече да говорим. По някое време се оклюмахме. Организма имаше нужда и от сън. Предложих й да дойде от моята страна, да се излегне и да използва бедрото ми за възглавница. Аз се загнездих в ъгъла и си качих краката на острещната седалка. Наметнахме се и се отнесохме в дрямка. Така до сутринта.

Баша идваше в София по бизнес. Какъв точно, така и не разбрах. Винаги като дойде отсяда при едни и същи хора. Жената беше с един ампутиран крак до над коляното. Мъжът свиреше цигулка в оркестъра на операта. В последствие, когато отивах да взимам Баша да излезнем, някой път се качвах и до горе. Запознах се с тях още същата сутрин като пристигнахме с влака в София. Взех такси, закарах Баша до адреса където отсядаше и качих пътната й чанта до горе. Хората я очакваха. Запознахме се но не можех да се отзова на поканата им да влезна. Таксито ме чакаше долу. Обещах за следващия път. Слезнах, качих си се на таксито и се прибрах в къщи. Прозореца на кухнята ни беше широко отворен. Баща ми вече беше станал. Излезна да ме посрещне. Платих на таксито и го отпратих.

Баша беше дошла за две седмици. Излизахме често, след работа и, или обикаляхме парковете и се целувахме или ходехме до някое заведение да вечеряме и да пийнем по нещо. Разгорещявахме се във входа на кооперацията, като я изпращах за вечерта. Не пускаше повече. Към края на втората седмица, една събота, излезнахме рано след обед. Отправихме се към къщи. Тя не знаеше в началото къде отиваме. Попита ме едва на няколко преки от нас. Искаше да смени посоката, но не много настоятелно. Влезнахме в къщи незабелязани. Един път в моята стая, завъртях ключът от вътре и станахме недостъпни. Целият този след обед се любихме с Баша. Имаше поддържано тяло от горе до долу. Беше удоволствие!!! Разбирах колко временно беше всичко това и използвах момента.

Баша изпрати две писма от Полша на около месец разстояние едно от друго. Бяха на полски и малко се разбираше освен това че беше влюбена. Нищо не можех да направя за нея. Беше близо десет години по-голяма от мен, с дете. Не това търсех по това време. Остана като хубав спомен.


Публикувано от anonimapokrifoff на 18.02.2022 @ 10:48:05 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Optimist

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

04.10.2022 год. / 03:15:49 часа

добави твой текст
"Виктория (продължение)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Виктория (продължение)
от malovo3 на 19.02.2022 @ 10:40:09
(Профил | Изпрати бележка)
Интересно!!!! Поздрави!


Re: Виктория (продължение)
от Optimist на 19.02.2022 @ 15:15:43
(Профил | Изпрати бележка) http://www.pbase.com/ngruev
Благодаря. Надявах се повече хора да харесват разказите, но и дори само на един да харесват, пак си заслужава публикуването.
Поздрав!

]


Re: Виктория (продължение)
от malovo3 на 19.02.2022 @ 18:11:23
(Профил | Изпрати бележка)
Не се коси. Дерзай!

]