автор: Optimist

`66 година. Връщам се от море. С палатка съм. Имах повече време от приятелите си и бях останал на морето за по-дълго. Затова се връщах сам.
Съвсем случайно, на перона на варненската гара, срещам първи приятел. И той бил на море, но във Варна. Имал роднини там, та за по-евтино. Какъв късмет! Ще се връщаме заедно. Намерихме си влака. Качихме се и се настанихме. Влакът тръгваше в ранният след обед за да пристигне в София около полунощ. Изсвири и потегли. Започнаха да се редят пейзажи. Пейзажите, като да обикаляха в кръг. Колелата отмерваха пътя с равномерно тракане по съединенията на релсите. Настроението ни беше високо. Кожата загоряла. Миришеше на море и лято. Особено мирише кожата след почивка на морето. Времето си напредваше. Като взе да се сдрачава навън и стана безинтересно човек да гледа през прозореца, предложих на приятеля си да идем до вагон ресторанта да вечеряме.

Той както винаги нямаше пари или ако е имал някакви, не са били определени за вечеря. Аз пък имах бол и както винаги преди това, запътихме се да вечеряме на мои разноски. Ресторантът беше полупразен. Имаше хора тук-таме по масите. Избрахме си една маса и седнахме. Взехме листа в ръце, чудейки се какво да си поръчаме. Избрахме си по нещо. Поръчах и бутилка бяло вино. След време, сервираха ни. Храната не си спомням каква беше, но виното ми взе акъла. Свършихме вечерята, запалихме по цигара и продължихме да отпиваме от чудесното вино.

Махнах на келнера и поръчах още една бутилка от същото. Разговорът стана съвсем приятен, след като бяхме задоволили глада и след първата бутилка вино. По това време, във вагона влезнаха две момичета. Явно и те се връщаха от морето. Бяха добре загорели. Така се загаряше от поне три седмици на море, всеки ден. Бяха от към гърба на приятеля ми и затова той още не ги беше забелязал. Пия си виното, пуша си цигарата и с поглед ги преценявам. Едната явно не беше нашо момиче. Веднага се познава. За другото не можех да кажа. И двете говореха чужд език – английски. Чужд и за мен. Седнаха през една маса по-надолу, от другата страна на пътеката. Извадиха цигари и запалиха. Не поръчаха нищо. Чужденката беше много хубава, руса, със сини очи. Комбинацията със загорялата кожа ставаше страхотна. Не можех да си отделя погледа от нея. Забелязаха ни, но нищо. Продължиха да си говорят. Обърнах внимание и на приятеля ми.

- Копеле, страхотни мацки седнаха зад теб, но не се обръщай, че е кофти. Започнах да му ги описвам. Той взе да се върти като обран евреин. Виждам как не го стърпя на едно място. Решихме че е най-добре да стане и да се запъти по пътеката към тях, да ги погледне и да излезне от вагона, все едно че отива към неговото си купе да провери нещо и пак да се върне. После, на връщане да ги изброи отново. Връща се и сяда ухилен.

- Нямат грешка, казва и ме гледа в очакване. Вече бяхме на половината на втората бутилка. Очите ни светят и желанията ни се блъскат едно друго. Просветна ми идея и пак махнах на келнера. Поръчах му още една бутилка вино за двете момичета, от нас. Той веднага се запъти и се върна с бутилката вино и две чаши. Спря на тяхната маса и взе да им обяснява че бутилката е от нас. Напълни им чашите до половина и се оттегли. Видях ги като си казаха нещо и другото момиче, не русото, стана и се запъти към нашата маса. Заговори на български. Беше си българка. Благодари ни много и каза че ако нямаме нищо против, биха искали да се чукнем и да си изпият виното на нашата маса. Лелеееее!!! Ма разбира се!!! Тя се върна обратно към тяхната маса, размениха няколко думи, взеха си чашите и бутилката и се запътиха към нас. Русото момиче се казваше Виктория, да й викаме Вики. От Прага е и пътува с баща си. Ще остане в София няколко дни след което се връщат в къщи си. Българката също се представи, много непринудено, но името – не си спомням. Бяхме се изправили с приятелят ми, докато се запознавахме. Направихме място на момичетата да седнат първи. Вики седна от моята страна. Аз след нея. Тя говореше и руски, колкото нас може би, но се завърза един съвсем непринуден разговор. Доляхме си чашите и се чукнахме. Седем небета под нас беше земята.

Българката беше “отворка”. Говореше както руски, така и английски. Като да бяхме стари приятели. Даваше да се разбере, че ни обожаваше за постъпката ни. Не й се беше случвало преди и само говореше. Вики също не беше студено момиче. Влизаше в крачка на всяко нещо. И то славянска душа носи. Никога не ми се беше случвало толкова бързо “зацепване”. Всичко ставаше като по книга. По това време най-харесвах на Ремарк “Тримата другари”. Толкова ми се искаше да бъда един от тримата (от двамата де!)!!! Впечатлявах се и от доктор Равик в Триумфалната му арка. Само че доктор Равик беше хирург, докато аз - нищо. Бях и много млад, да си се оправдая, все пак. Не че съм кой знае колко повече сега. При него (Ремарк) всичко ставаше на чаша. И аз из заведнията на София, с чаша, ама нищо не ставаше. Поне не така както при него. Но сега, ставаше точно както при него! Всичко си кликаше както трябва. Мина келнера. Ако ще поръчваме нещо за последно, защото щяха да затварят. Поръчах още една бутилка вино. Вече много ми ставаше, но се държах. Момичетата помагаха по равно. Пропуска ли се нещо толкова хубаво.

Извиних се. Трябваше да отида до тоалетната. С несигурни стъпки се отправих към близкия изход на вагона. Спомням си че вагон ресторанта нямаше тоалетна или не работеше, но това са подробности. Трябваше да напусна нашият вагон, да мина през шумотевицата между вагоните и да влезна в следващия. Там пък тоалетната беше заета. Застанах прав наблизо да изчакам. Млада жена се беше облегнала на едната от външните врати на вагона, откъм коридора. Никакви други хора не се забелязваха да минават, ни напред, ни назад. В това време тоалетната се отвори и излезна мъж. Разминахме се в тясното. Влезнах и заключих вратата след себе си. Свърших с облекчаването. Стараех се така да улуча тоалетната чиния, че да не пръска. Винаги обръщам внимание на такива маловажни на глед детайли. За мен обаче са си важни. Не трябва да пръска!!!

Оправих се и излизам. Гледам вратата на вагона, където беше се подпряла жената, зее отворена. Жената я няма! Погледнах надолу по коридора. Жива душа няма. Дори нямаше някой да пуши покрай някой прозорец. Не мислих повече. Огледах се за аварийната спирачка. Грабнах дръжката и я дръпнах с всичка сила. Пломбата се скъса и колелата на вагона заковаха на място. Чуваше се острото свирене на търкащите се колела по релсите. Влака взе да намалява. Хора се разщъкаха. Първи довтаса униформен, работещ в железниците. След него дойде и милиционер от транспортната милиция. От отворената врата, вятъра и нощния въздух бях дошъл на себе си. Започнах да им разправям какво мисля че е станало. На вратата имаше облегната жена като влезнах в тоалетната. Като излезнах, жената я нямаше а вратата зееше отворена. Влака беше вече спрял и пуфтеше на място.

Железничарите също дойдоха. И те искаха да знаят какво е станало. Решиха да върнат влака бавно назад и да гледаме през прозорците, ако може да видим падналата жена. Намериха се отнякъде железничарски фенери, квадратни, с по един кръгъл отвор от всяка страна. Железничарите се сетиха, че на три-четири километра назад бяхме подминали кантон. Решиха да карат назад до кантона и да питаме кантонера дали е чул спирачките на вагона. Влака тръгна бавно назад. Чак тогава можах да се върна до моята маса. Приятелят ми и двете момичета явно бяха разтревожени, но хабер си нямаха че бях в центъра на събитията. Разправих им набързо какво е станало. Влакът продължаваше бавно да върви назад.

Стигнахме кантона. Кантонерът беше покрай линията и чакаше влака. И той не знаеше какво става. Най-накрая разбра и каза че влака е префучал с пълна скорост и всичко е било нормално. Явно или нищо не беше станало, или не сме намерили жената. Пак беше взето решение влакът да си продължи за София а на следващия ден, на светло, да стане ново търсене от локалната милиция. Бяха съставени протоколи. Бяха взети данни от паспорти. Човекът който беше преди мен в тоалетната се идентифицира. Жената е била там, когато е минал покрай нея. И той беше записан за свидетел. Всички си заехме местата отново и влакът потегли.

Колелата си подеха бързия ритъм, но в процеса се загубиха цели два часа. Пристигнахме в София в два и половина сутринта. Вики с баща си и българката е трябвало да ги чакат, но никой нямаше. Перонът и целият площад на гарата бяха празни. Нямаше жива душа! Останахме само ние петимата. Вики се надяваше на посрещач, но уви. Българката каза че в тях е тясно и нямат условия за гости. Приятелят ми също. Останах аз със силното ми желание да не се разделям от Вики, нищо че е с баща си. Той беше възрастен човек, мълчалив и готов на каквото му кажат. Изглежда Вики беше “водещата” и той си го знаеше, без да се противи. В къщи бяха само майка ми и баща ми. Сестра ми също беше на море. Завъртях един телефон. Обади се баща ми. Обясних му какво се случи и го накарах да събуди майка и докато ние дойдем да оправят мойта стая за гости. В стаята имаше две сгъваеми легла, които се вдигаха към стената и се скриваха от поглед със завеса и корниз. Освен това имаше и трети креват, персон и половина, който си беше моят креват. В хола имахме немско канапе (по липса на правилната дума) което се разгъваше и ставаше нормален размер спалня за двама души. Знаех че майка щеше да скалъпи нещо и щеше да е хубаво.

Пред гарата бяха останали само от най-скъпите таксита – лимузини. Преди да ги направят таксита, този вид коли бяха “министерски”. Наех едно от тях и закарахме първо българката, после приятелят ми. След това и ние се изтъпанихме пред нас. В къщи светеше навсякъде. Майка и татко бяха станали и наметнати ни посрещнаха с добре дошли. Бяхме много уморени от пътя и от впечатленията. Гостите се измиха, отделиха се в мойта стая, която майка беше определила за тях. Беше постлала нови, чисти и изгладени чаршафи навсякъде. Аз останах в хола и всички си легнахме да спим. Вики щеше да спи на моят креват.

На следващият ден беше събота. Не се работеше. Баща ми беше станал и купил тесто. Решили с майка да правят базламби. Откъсва се топка тесто след което се разтегля с ръка. По средата се слагат предварително разбъркани яйца с надробено сирене и тестото се затваря. След това се пържи. Такава закуска най-обичахме със сестра ми. Прокарва се с прясно мляко със захар. Няма грешка. В къщи винаги държахме прозореца на кухнята широко отворен. Отсреща беше Мадарската градинка. Виждаше се всичко каквото става в градинката. Вечер пък обратното – от градинката се виждаше всичко каквото ставаше в кухнята ни.

Гостите се размърдаха чак към единадесет. Станаха, измиха се и цъфнаха. Бяха поканени в кухнята на масата. Нямахме си столова тогава. Имахме голяма маса, която беше или във хола или в спалнята на наш’те, както в този случай. Нямаше къде другаде да я държим. Ако посрещахме официални гости, слагахме масата в хола. Много избор нямаше. Кухнята ни беше широчка по тогавашните разбирания. Всички седнахме удобно. Не си спомням как ставаше комуникацията, но се говореше и проблем нямаше. И майка и татко много харесаха Вики. Тя наистина беше необикновено хубава. Родителите ми, може би, на ум ме бяха оженили вече. Познавах ги по това колко бяха любезни с Вики и баща й.

Закуската беше страхотна. Като че ли нямахме насита. Като свършихме със закуската, останахме на масата още време. Бяхме свършили да закусваме, но не бяхме свършили да приказваме. По някое време си намигнахме с Вики че ни е време да излезнем из града. Оставихме баща й в къщи, че още беше уморен човека а ние се извинихме и изфирясахме. Беше хубав, слънчев, летен ден. Беше топло, но не беше горещо, както си е в София обикновено през лятото. Запътихме се с Вики към центъра. Забравих да спомена, че тя въртя някакви телефони, уреди си среща с някой, на която и двамата щяхме да отидем и също така реши че трябва да си ходят за Прага още същата вечер. Международният влак тръгваше всяка вечер точно в полунощ. Искаше ми се да останат още, но не би. Сега остатъка от денят трябваше да се прекара хубаво а довечера щях да ги изпращам.

Преди да излезнем с Вики от къщи, българката ни се обади, да излезнем някъде заедно. Добре! Казах й че ще потърся и приятелят ми и той да дойде с нас и си определихме среща. Полека лека, без да бързаме се запътихме към срещата ни. Срещата на Вики беше по-късно. Намерихме се и зашарихме из центъра. Трябваше да убием малкото време, което оставаше до срещата на Вики с нейния човек. Нямах представа – мъж ли, жена ли. Приятелката й българка, също не знаеше. Те пък се запознали на морето. От там се сприятелили. Разхождахме се и ни беше хубаво. Нищо че до този момент дори не се бяхме докоснали с Вики.

Тя беше облечена в светла лятна рокля. Беше и със светло червило. Аз до нея, ходех малко над земята. Ей така, по въздуха. Човек като се влюби, може и да ходи подхвърквайки. Сега се сетих, ами аз не я описах. Около един и шейсет до шейсет и пет. Не повече! Слаба, с изваяни крака. Рядко се срещат толкова правилни крака, макар че по-късно съм си имал работа и с още по-хубави, но за това друг път. Носеше светли обувки със среден по височина ток. Нито много нисък, нито висок. Вървяхме си из улиците, зяпахме по витрините и наближавахме местото на срещата й.

Пристигнахме най-после. Паметника на Цар Освободител, една прека по-надолу по Шишман. Чакаше я висок младеж, горе-долу моя възраст (тогава бях 23). Тя, като го видя, затича се и му се хвърли в прегръдките. Целунаха се. Аз се чувствах като в небрано лозе. Стоически присъствах без да реагирам. Приятелят ми и българката също се чувстваха неловко. Някакси стана много неочаквано. След като се “видяха” и размениха по няколко думи, Вики го хвана за ръка и го поведе към нас да го представи. Момчето беше много симпатично и приятно. Впоследствие се оказа че е интимен приятел на друга чехкиня, близка приятелка на Вики. Размениха писма и момчето се извини че трябва да върви. На мен ми поолекна и взех да се “разтоварям”. На Вики също като да беше олекнало. Стана по-приказлива и дори ме хвана под ръка за съвсем малко. Аз си изхвърчах право нагоре, където си бях преди тази среща.

Отправихме се към Борисовата градина. Приятелят ми и българката си говореха нещо. Аз бях изцяло погълнат от “моето” момиче. Много я харесвах! Всичко това става в ранния след обед. Мотахме се из Борисовата градина до към четири и половина. Трябваше вече да се обадя в къщи, да решим с наш’те какво да правим по-нататък. Намерих телефон. Баща ми беше решил да иде и купи кебапчета за вечеря. Майка щеше да направи салата а топъл хляб вече беше купен. На Вики баща й се бил оттеглил в стаята и май че спял. Изглежда е бил преуморен. Бях много благодарен на мойте хора, че се оказаха толкова отзивчиви. Уговорихме се с баща ми за час, кога да се приберем. По някое време се разделихме с приятлят ми и българката. Там, нещата като да не вървяха както при мен. Всичко си беше точно, но нищо повече. Като че ли ние бяхме свързващото звено. Без нас, ставаше и без тях. Разделихме се и тръгнахме с Вики да се прибираме.

В къщи всички вече бяха насядали около масата. Кебапчетата бяха посредата, в дълбока купа от иенаглас с похлупак. Преди баща ми да отиде да ги купи, майка е нарязала зелен лук на ситно и го е насипала в купата. И друг път сме правили така. После баща ми взима купата както е с лука и отива за кебапчетата. Докато се върне, сокът от кебапчетата е напоил лука и става феерия на лед за който е гладен. Друга купа вече беше пълна с прясна салата от марули и нарязани репички поръсена с олио, отцет и сол. И топъл хляб. Това ни беше представата за най-желаната вечеря.
Баща ми получаваше купони за храна от службата си от определен ресторант, който се случи да прави страхотни кебапчета също. Горе-долу от събраните купони за две седмици можехме да си позволим такава “гала” вечеря. Всички бяхме гладни. Майка отмахна капака на купата и прикани всеки да си взима. Капакът беше поставен обратно върху купата. Беше важно кебапчетата да останат горещи до края. Мисля че за пиене имахме лимонада. Това ни беше пиенето тогава, когато имахме гости или в събота или в неделя. През останалите дни на седмицата си пиехме студена вода. Много ни беше хубава водата! Вкусна и ледено студена. Няма го това по света. Само тука е така. След време свършихме вечерята. Навън беше станало съвсем тъмно. Отсреща в градинката се чуваше шадраванът. От него винаги вееше хлад през горещите летни дни и нощи. Той още стои там, но не работи. От преди няколко години, Софиянски откри нов шадраван по средата на Славейков. С голямо удоволствие установих че е точно копие на шадравана от нашата градинка.

Към десет часът вечерта гостите решиха че искат вече да потеглят към гарата. Не си спомням такси ли поръчах или отидохме с трамвай. Това ми се губи. Спомените са ми много ясни когато бяхме аз и Вики на перона. Влакът беше там, бяхме влезли и запазили места. Куфарите бяха вдигнати на раклата, над местата. На Вики баща й остана да ги пази а ние слязохме на перона. Тя беше облечена с някаква блузка и дънки. Не си спомням с какво беше обута. Аз бях по тънка риза с къс ръкав и тънки летни панталони. Протегнах си ръката да взема нейната. Погледите ни се срещнаха и се целунахме. Като че ли този момент го чакахме и двамата. Целувката ни отключи желанията. Веднага след това последва втора, много желана и от двамата. Прихванах я с ръце и я придърпах към себе си. Тя ми обхвана врата и се съединихме в още една безконечна целувка.

Ерекцията ми изведнаж стана неудържима и чувствах страхотно неудобство. Не смеех да отлепя Вики от себе си защото всички щяха да ме видят. По перона щъкаха множество хора. По прозорците на влака се бяха накачулили още. Вече целувах Вики навсякъде по лицето. Казах й че я обичам. И тя така каза. Веднага й предложих да остане и да се оженим. Каза че не може. Вече думи и целувки се объркаха съвсем. Всичко ставаше на пресекулки. Аз като че ли взех да се подмокрям. Само това ми липсваше. Мокро петно на панталоните!!! Господи, само това не!!! Погледнах надолу, нямаше нищо. Успокоих се. Ама и Вики не беше същата. Чувствах как се търка в мен, нарочно. Като че ли не беше толкова за собствено удоволствие, колкото да ме раздразни още повече. Вече се чувствахме толкова близки, като че ли сме били гаджета поне три години. Галих я по косата и я целувах. Никой не ме интересуваше наоколо. Като че ли и тя се изключи от заобикалящата ни среда. Бяхме се отдали един на друг.

Продължавах да я убеждавам колко е лесно да остане. Баща й като иска да си продължи. Щях всичко да уредя!!! Глупости на търкалета! Нямах никаква представа какво щях да правя ако беше решила да остане. Несъмнено нещо щеше да стане, ама какво, хабер си нямах. Продължихме да се целуваме. Тя ме покани да отида до Прага. Веднага обещах. И това нямах хабер как ще стане. Кой ще ме пусне да излезна от България? А и откъде пари? Нямаше такъв филм. И пак целувки ....

Чу се свирката на началника на гарата. Започнаха да се тракат врати. Хората по перона се разбързаха. Качваха се по вагоните и висяха по стъпалата. Взимаха си сбогом. Минаваше един железничар, подканяше хората да влезнат, че да затвори вратата. След това я затваряше със замах. Минаваше към следващия. Виждах го как се приближава. С Вики дойдохме на себе си. Раздялата нямаше да ни се размине. Когато железничарят приближи съвсем, целунах Вики за последен път, приближихме стъпалата и й помогнах да се качи. Железничарят неумолимо тръшна вратата да я затвори, разделяйки ни с Вики за винаги. Тя стоеше зад прозореца на вратата. Смъкна го донякъде и подаде ръка навън. Протегнах се да я хвана и я задържах. Влакът потегли. Направих няколко крачки стискайки ръката й. След това я пуснах. Продължих да махам. Тя също. Влакът се отдалечи с махащата ръка и малко след това изчезна от поглед. Обърнах се и си тръгнах. Беше ми празно.
..............................................................................

Случката продължи. На следващият ден трябваше да се явя в управлението на транспортната милиция, да бъда разпитан за инцидента. Управлението беше в същата сграда където беше кино Освобождение, до гарата. Отидох и потърсих капитан еди кой си. Чакаха ме. Трябваше пак да разкажа всичко отначало. Междувременно бяха открили трупа на следващия ден. Била се изтърколила в равина и останала незабелязана от нас. Мъртва! Рускиня по народност. Майка с малко дете. Детето останало във влака. Намерили са го като минават да чистят. Трябва да е било злополука. Подпряла се е на дръжката на вратата, вратата се е отворила и тя е намерила смъртта си. Гледаха ме с подозрение. Защо, казва, уби жената? Какво ти беше направила? За миг си помислих че тия гадове ще вземат да ме вкарат в затвора. После ме пуснаха. От там се прибрах в къщи.

Забележка: След като напуснах работата в млекозавода, купих си палатка и се запилях на морето. Този разказ е след като почивката ми е свършила, какво се случва на връщане от Варна към София.