автор: Marta

Навън преобладават облаци и тъмни хора.
(А днес е слънчево, около нулата.)

Eдна луна над нас се е опулила - от пулче е такава -
а може би от пуле.

Конкретно - обеща снегът да завали на седемнайсти в седемнайсет -
и заваля навсякъде, но не и тук.

Вали наоколо по някаква подигравателна традиция.
Инерция...Сестерция....Сребро. С ребро...

Снегът заби на юг и ни прескочи.
За кой ли път?!

Не са утеха тези досадни дъждове -
като по-малки братя
все се бутат.

Със дъждовете се разправям цяла седмица -
изчакват да изляза и подхващат дребнавия си хленч -
държат да се оплачат,
държат да ме намокрят,
подсмръкват в локвите и се просмукват през обувките
и през о,буквите ми се разтичат.
Разчитат на здравите ми рамене и нездравите представи.

Поръждавя от дъждове гласът ми -
ръждяса и угасна.

Като отнет от стара морска вещица -
най-вероятно
далечната прабаба
на всички тези крадливи запъртъци-дъждове.

Снегът вали обикновено другаде
съвсем наблизо идва,
под носа ми.

Не мога даже да извикам името,
което знам.

Tой носи твойто име,
откак ми обеща да завали.

A пълнолуние не си ми обещавал.