автор: Virginia

Евангелина искаше да напусне тази мрачна есенна градина. Искаше дори никога да не беше идвала тук. Искаше да забрави чимширите и бръшляна, зад които чувстваше, че зее пещерата на съдбата. Пещерата, която я поглъщаше.
Танцуваха гарвани само по клоните на тополите. Танцуваха и сенки на тела, зад които надзъртаха вампири и струеше светилно вещество, разпръскващо искри срещу вулгарната непрозрачност на мрака.
Пещерата на съдбата беше утроба, извадена и обърната наопаки. Тя беше в тази пещера и сенките, които виждаше бяха нейната и сянката на Нощният ездач. Съзерцаваше ги и се самоомагьосваше. Те бяха иконите на нейното спасение...
Наблюдаваше дърветата...дънерите им, прогизнали от слузта на охлювите. Катеричките се вмъкваха във своите хралупи. Кълвачи бродираха с клюнове...
Тя куцукаше сред този пейзаж като един Дон Кихот в женски вариант, но уви нямаше нито шпага, нито блестящи доспехи. Вървеше между елите на алеята. Вървеше към нищото и беше сама. Страшно сама. По-сама от самотна птица.
След светлината, която Нощният ездач разпръсна край нея при последната им среща тя попадна в тази пещера, от която излизане нямаше. Тъмнина! Непрогледен мрак. Нощ ли беше вече? Всичко вещаеше ледено бъдеще, черни небеса и нощ. Самата тя се превръщаше в пространство и никъде и в нищото съществуваше.
На кого беше нужно да се подлага на такива нечовешки мъчения? Искаше да направи нещо срещу това изтезание – неумолимо и безпощадно като смъртта.
Трябваше да изтърпи и това. Повтаряше си стихът от библията: „Търпете скръбта през нощта, защото сутринта ще срещнете радостта.“
Една от най-магичните страни на човешкото съществуване е тази, че скръбта облекчава болката и отваря отново вратите към щастието. Тя се натъжи. Душата и плачеше. Да можеше и тя да заплаче истински...Плачът щеше да облекчи болката и щеше да намали напрежението, което владееше цялото и същество.
Тя се срамуваше от положението, в което се намираше. Беше зависима от благоволението на един мъж, а си въобразяваше, че е свободна. Той присъстваше навсякъде, яздеше обезумял коня на една мечта, препускаше след една химера, а тя само следваше невидимия вятър на съдбата.
Внезапно излетяха писъци от тъмнината и се понесоха към нощното небе.
***
Нощният ездач препускаше през полето сред аромата на треви и билки. Летеше, обяздил своя лунен кон и водеше още един обязден за нея. Искаше този път да я отведе завинаги. Мислеше единствено и само за нея. Мракът го обгръщае, а от планината плавно слизаше нощтта.
Нито една нощ не беше започвала с по-благородни обещания и с по-нежни трепети. Никоя нощ не бе потъвала сама в своя мрак с такава отдаденост. Нощният ездач летеше край тежките дъбови очертания. Облечен в тежките си брони и обут в здрач. Той беше забравил, че това лудо препускане може да струва нечий живот.
Небето беше като звезден океан и преливаше над нощният път.
Всичко съществуващо се заля от океана на мрака. Над есенната градина остана само тъмното небе със звездите. С последен песенен акорд щурчетата стенеха. Вълните на вятъра, носеха незнайно от къде звън на тъжна китара.
***
Сърцето на Евангелина щеше да се взриви от радост и от болка едновременно. Мислите и се устремиха по струните на мрака. Във вените и плъзнаха мълнии, а сърцето и се запали. Ето най-после двете нежни души щяха де се срещнат сред дивата сладост на тази нощ. Те се зовяха в пространството. Бяха хипнотизирани от тропота на лунните коне. Среща на кръстопътя така дългоочаквана и желана. Той щеше всеки миг да пристигне и да засвети на лунния си кон. Водеше със себе си и още един обязден кон за нея. Кой щеше да се осмели да ги спре? Кой? Щяха да полетят заедно с лунните коне над мрачната земя. Щяха да мълчат да летят и да светят...
Евангелина приседна на една пейка в градината, заслуша се, загледа се в себе си и се усмихна. Тя знаеше, че той идва за нея. Сладката усмивка озари лицето и отново и отново. Луната правеше мрака да изглежда кадифен и нежен.
Внезапно отново излетяха писъци и се завихриха в нощното небе...
***
Рано сутринта метачите от „Чистотата“ видяха това, което щяха да помнят цял живот. На пейката напълно неподвижна седеше една старица с отворени очи и зяпнала уста. В нейното застинало изражение имаше нещо, което напомняше, че дълго е очаквала някой да се появи и така не го е дочакала. Това забелязаха всички, които се скупчиха около бездиханната жена. Пристигнаха полицаите, медицинските сестри и съдебният лекар. Един от полицаите се наведе и протегна ръка към плоско шишенце, като от някакъв сироп. Утринното слънце се отразяваше в останалата на дъното синкаво-кристална течност. Докато поставяше шишенцето в плика полицаят усети дъх на горчиви бадеми.