автор: Albatros

Ще си стелна кашон – и ще седна на мократа пейка,
и додето Айшето листопада в брезента мете,
ще погледам как кротко есента и от мен си офейква,
а пък аз подир нея неусетно вървя към стоте.

А когато с езиче ненадейният припек ме близне,
ще се нежа в листата – един, леко трезвен, сархош.
И ще бъда щастлив! – че се будя с поредния изгрев,
като знам колко дълга и страшна е зимната нощ.

Със пунгия тютюн, със прахан и лула, и огниво
ще опитам да спра – ееех! – на Времето страшния ход.
И какво преживях? – аз си знам. Беше адски красиво! –
ще разказвам и в Рая светъл спомен за моя живот.

Ще ви пращам слънца всяка нощ в електронните пощи.
Или просто "Обичам ви!" – със един неплатен SMS.
И ще бъдат красиви, и тъй топлички зимните нощи!
За какво ли живеем, щом пестим даже благата вест?

Да поседнем за миг връз кашона на мократа пейка?
И додето ни има, да си кажем две думи добри?
И преди с есента в листопада и аз да офейкам,
този свят – озверял за Любов, в моя стих да гори.