автор: Virginia

Огромната спалня в Болградския хотел напомняше на акостирал кораб в самотно пристанище. Орлин спеше до Олга в белите платна на завивките. Тя го гледаше как се е излегнал. Младото му тяло излъчваше магнетична сила и всичко у него беше безупречно.
Тя можеше с часове да наблюдава правилния нос, красивите устни и трапчинката на брадичката. Всичко това напомняше, че е решителен и целеустремен. Обичаше да повтаря името му, то произхождаше от „орел“ и обещаваше дълголетие, прозорливост, сила и мощ, а също така и склонност да изпитва силни и дълбоки чувства. Навярно на името си дължеше и богатата интуиция, умението да отделя най-важното и значимото от суетата на живота.
„Спи, спи, Орлине! О, спи, спи дълбоко и дълго…!“ – шепнеше тя, галеше къдравата му черна коса и го завиваше грижовно с бялото одеяло. От глъбините на своята мъжественост, той излъчваше енергия и изпращаше равновесие, което я успокояваше. Обичаше го още по силно докато спеше - тогава душата му изглеждаше още по-прекрасна...Черната сянка на самотата, която я преследваше през изминалите месеци беше най-страшния фантом. Сега Олга се опитваше да запомни всеки миг. Искаше да закодира в своето сърце ритъма на неговото дишане, защото отивайки си за България той щеше да отнесе със себе си целият този космос в който като разплакани, измръзнали боси сирачета скитаха нейните мисли и чакаха някой да ги стопли.
Страхуваше се от настъпването на утринта. Днес Орлин трябваше да отпътува за Варна. Раздялата щеше да бъде мъчителна. От сърцето и се отронваха вече капчици кръв. Щеше да последва дълго и мъчително очакване…От Болград до България не е нито много далеч, нито много близо, но се оказа, че бюрокрацията е голяма и има да се уреждат толкова много неща...и разстоянието бавно щеше да се превърне в бездна…
***
Орлин внесе истинска красота в живота и. Пристигна като турист за Фестивала на виното и етносите в Болград, а Олга беше екскурзовод на тяхната група. Показа им забележителностите на града, ходиха пред Паметника на Опълченците, за да почетат паметта на загиналите опълченци от Болград в боевете на Шипка в Руско-турската освободителна война. След това посетиха Спасо-Преображенския събор – перлата на Бесарабия, където запалиха по свещ за здраве, а Протойерей Василий с ангелски глас им разказа историята за изграждането на събора, гордостта и духовната Мека на Бесарабските българи. Орлин се развълнува от вдъхновяващите думи на протойейрея:
-Спасо-Преображенския Събор е за всички хора, които търсят спасение и жадуват да напълнят своите души с храна небесна. Влизайки в Събора те придобиват небесни дарове и Божия благодат. Хората тук получават утеха на своята скръб, получават Божията помощ и Божията благословия. Нека Господ ви благослови и съхрани…
Последните му думи отекнаха в душите на туристите и останаха там завинаги.
Тук литургията придобиваше друг смисъл, думите звучаха по искрено и бяха ангелски нежни и завладяващи. От купола ги гледаше Спасителя. В съответствие с древната православна традиция беше изобразен Христос с кръст и разтворена книга в ръце с надпис: „Аз съм пътят, истината и животът…“ На стените между прозорците на куполния барабан бяха изображенията на дванадесетте апостоли, а върху капителите образите на евангелистите. На стените и сводовете-сцени от Стария и Новия Завет. Гледаха ги свети мъченик Трифон, Божията майка, свети Николай Чудотворец, св. Александър Невски и руският император Александър Първи. Тук беше изобразен и Великият княз Владимир, покръстителят на Киевска Русия. Образите на Светите равноапостоли Кирил и Методий, изписани отзад на пилоните, все едно пристъпваха към тях. Тези светци, носители на просвещението и Божието слово в славянският свят бяха редом с тях. И се молеха. Молеха се пред Господ за грешниците! Минавайки навътре, под свода на олтара, се усещаше необичайно благоволение и човешка радост… И от всичко това се разбираше, че нашите предци, са въздигнали този паметник с радостта на истински свободни хора.
Олга ги разведе също из прочутата Болградска гимназия „Георги Сава Раковски“. Първата българска гимназия от Възраждането, създала велики личности, записали имената си в българската история. Един от туристите, около тридесетте с чувство за хумор каза:
-Вие знаете ли, че има малко прилика между нашите македонци и бесарабските българи. Македонците на чист български твърдят, че са македонци, а бесарабските българи на чист руски твърдят, че са българи…
Всички се смяха на тази шега, но и малко се натъжиха.
Родителите на Олга също бяха потомци на бесарабски българи. Те също дълго бяха копнели да се завърнат в своята родина, но уви...За тях България си остана трепетна мечта, която не успяха да осъществят, но я завещаха на своите деца Олга и Владимир.
Истинското приключение беше в центъра на Болград, където имаше тържествено откриване на фестивала, дегустации на вина, мезета и културна програма с международно участие на танцови и музикални състави от Молдова, Русия и България. Бесарабските българи пееха:
„България била е, България ще бъде Божествена Балканска Богородица…“
Пееха български песни, пееха, плачеха и пееха. Емоционални и незабравими бяха тези песни!
След това туристите продължиха с вечеря в ресторант „Жемчужина Болграда“. Олга излъчваше красота и невинност и който я погледнеше не можеше да откъсне очи от нея. Тя имаше дълги коси от слънце и очи от сини небеса, висока и стройна. Когато говореше от устните и разцъфтяваха макове. В края на вечерта Орлин беше вече омагьосан от виното и от нея. Не спираше да повтаря колко добре се чувства в Болград и как никъде досега не е срещал „толкова много истински българи-патриоти, които неистово да обичат своята родина България с възрожденски плам. Нещо, което един съвременен българин може да види и да почувства само тук на тази свещена украинска земя!“ Той е учител и ще разкаже за това на своите ученици…
А и такива истински жени като в Болград вече никъде не могат да се срещнат!
Разсмиваше всички със смешния си руски, който говореше с вдъхновение.
Влюбиха се и ето, че след няколко месеца той дойде с годежен пръстен...
Олга му каза заветното „Да“ и това беше най-великото „Да“ в живота им.
-Скъпа, не забравяй, че любовта ни е сърце за сърце, тяло за тяло, душа за душа…и всичко това ще бъде до края: без остатък, без недомлъвки. Предлагам ти пълна отдаденост - физическа и духовна.
-Скъпи, щастлива съм, че ще се обичаме точно по този неповторим, неземен начин. Помни, че не мога да живея без теб, дори не си спомням как живеех преди това… Ти вече си мое тяло и моя душа!
-Олга, любов моя, мисли за мен като за въздуха, който дишаш. Ще направя нужното, за да бъдем завинаги заедно…-каза и с ръка на сърцето.
Топлите им тела се обвиха с нежност. Целуваха се и мислеха, че това е Вечността.
***
Бързо отлетяха седемте дни, изпълнени с любов и възхищение. Тази сутрин беше утринта на раздялата. Олга щеше да го пита, въпреки, че знаеше отговора:
-Скъпи, кога ще можем да отпътуваме заедно за България?“
А той щеше да и отговори:
-Скоро! Много скоро!
И тя щеше да каже с възторг:
-Орлине, аз много обичам България! Искам по-скоро да дойда с теб във Варна. Варна е най-красивият град на света! Искам да съзерцаваме морето, да се разхождаме в морската градина, хванати за ръце и да се обичаме до края на света и след това!
-Ще стане, миличка, ще стане скоро…много, много скоро… - щеше да промълви той и в гласа му щеше да отекне болка. - Доколкото проучих нещата най-големият проблем ще бъде да получиш виза, за да можеш да дойдеш с мен в България…Когато дойдеш ще се оженим…После…
Предстоеше им изпитание с подготвянето на документите и дълго бюрократично протакане, което ги отдалечаваше от деня на тяхното пълно щастие, но те вярваха, че всичко, за което мечтаят ще се случи.
Сърцето на Олга беше изпълнено с копнеж да се любят пак и пак, да дишат един и същ въздух, да чува смеха му, дори да си мълчат заедно. Ах, колко много обичаше дори и мълчанието с него! Колко много…! Всичко това и беше нужно, за да се чувства цяла. Гледаше го с очите на сърцето си, целуваше мислено неговите скъпоценни сини очи - чисти и нежни като планински кристали. А той за нейно щастие все още спеше - силен, нежен, хипнотизиращ и добър. През отворения прозорец нахлу свеж въздух и раздвижи белите пердета със сладострастен дъх.
-Олга! Олга, мила, къде си?-промълви в съня си Орлин- Искам...искам...искам...само теб…само теб любима…
-Спи! Спи! Поспи още малко! - прошепна тя тихо и нежно.
***
Олга се питаше коя е тази страшна сила, която ги свързва?
Обичаха да се обичат. Обичаха да правят любов. Обичаха да си говорят с часове. Изпитваха огромно удоволствие от всичко, което можеха да правят заедно. Привличаха се и преживяваха пълното и цялостно сливане на душите и сетивата. Когато го гледаше или докосваше, Олга чувстваше как в него пламва същия неудържим копнеж както в нея. Чувстваше как той прониква в женската и същност, как електричество я пронизва чак до върховете на пръстите. Душите им се докосваха и желанията им се понасяха над целият свят. Надяваха се да запазят това чувство до Безкрая. Мислеха си, че могат да им отнемат всичко, но не и вярата, че мечтите им ще се сбъднат.
***
Орлин за пореден път промълви в съня си:
-Олга!Олга,мила, къде си? Искам...искам...искам... Искам...искам...искам...само теб…само теб любима…
-Спи! Спи! Поспи още малко! – прошепна тя тихо и нежно.
Влюбената млада жена предчувстваше, че я очакват дни и нощи на безнадеждност. Дълго щеше да съзерцава снимките, които си направиха предишните дни. Щеше да чувства липсата на Орлин, така както би чувствала липсата на част от тялото си. Щеше да си представя как той прониква в тялото и , как обхожда всичките и сетива.
Тъй както в мантията на перлената мида попада песъчинка, така в нейното сърце се беше вкопчило страданието, и Олга щеше да го обвива и обвива с надежди слой след слой. Най-накрая от болезнената борба щеше да се роди перлата на красотата и добродетелта.
Огромната спалня в Болградския хотел наистина приличаше на акостирал кораб в самотно пристанище. Олга и Орлин лежаха сред спуснатите корабни платна. Въздухът, който дишаха заедно беше пропит с флуиди, които осветяваха всичко наоколо със сребристо сияние. Той продължаваше да спи: мъжествен, млад и силен, а тя светеше като перла в прегръдките му. В стихията на унеса Олга сънуваше България, вечното Черно море и Варна: най-красивият град на света, в който искаше да живее някой ден!

© Венеция Павлова Маркова