автор: YOTOVAVA

Препусна кочияш небесен
и с впряг от облачни коне
довлича дрипавата есен –
с разбридано от смях боне.

Тя няма стъклени пантофки
и парцалосан листопад
връз раменете ѝ се опва –
без знак за връщане назад.

Звънтят на утрото стъклата
след всеки допир на дъжда,
По пръстите ми лунен вятър
разсуква рехава ръжда.

Рисувам по стъклата мокри,
а браздулиците от кал
изтичат в стихналите локви
с копнежна есенна печал.

Обичам те, но иде зима
и няма шанс да се спасим.
Неказаното е незримо
и чезне бързо – като дим.