автор: YOTOVAVA

Октомври приютява всеки лист,
в дланта ми – разтопено злато,
Ала шептежният му ръкопис
за мен е твърде непонятен.

През синия балкон на заранта
Всевишният когато се надвесва,
недей посяга – сънен и припрян,
да дръпнеш онемелите пердета.

Напих се с тишина и ми тежи.
Умът ми от мълчания се пръска.
Обичам те – ти нищо не дължиш.
Но кой ли зимата по нас насъска?

Тя иде – като бясна кучка зла,
ръмжи в драпериите листопадни
и давещата дрипава мъгла
полепва по очите безпощадно.

Поемаш ли? Оголеният друм
едва ли ще те отведе към Рая.
А вън вали – безцветно и без шум.
И стъпките ти чезнат във безкрая.