автор: Erin

Пролетес, като се успокоиха въртопите и водите затекоха силни и бързи, но бистри, жените се сбраха край реката да изперат чергите. Каруците пъшкаха на идване под тежестта на зимата, набита в дебелите китеници. Откарваха ги сетне мокри и смръзнати от младата вода, дето се спускаше, плисната от Бога надоле към людете.
Разстла топла длан слънцето по пръснатите по поляните и чардаците багрила. Студът се изсули полека от вълната, качи се от баирите по-високо и се покри в темните дупки без дъно.

Тоя път жените сколасаха рано, още къде Разпетие. Преобърнаха къщите и сложиха сичко на място – да грейне, да замирише на чисто, да поканят Господа у дома си на метено. Ралица се въртеше и тя покрай майка си се да помага, но я не зеха ни на реката, да я не повали водата, ни у дома я оставяха нещо да шета. Кина я държеше се покрай стана и кошницата с везбата или да наготви някоя гозба. Да стои на завет, на припек. Че щерка ѝ раснеше пазена като от слана фиданка. Въртяха се къщните се покрай нея. Тоню на сестра си не даваше ни да излазя от двора, ни тежко да дига. Погледът му се беше у нея – жълта ли е, падат ли клепките ѝ морни, люлее ли се като стане, вода капе ли из нея. Една сестра имаше Тоню и я къташе като очи си. Току да приседне я караше, да си почине. Да разкаже някоя приказка с тънкия си необветрен гласец, да се засмее звънко на батя си, па да я дигне и да я завърти около себе си сякаш е още дребно момиченце. Ръсеше се смехът ѝ сред цветята, дорде дъх ѝ не остане, литнал към разцъфтелите ябълки.

Сърцето ѝ биеше слабо. Тъй се беше родила. От мъненко още раснеше у ръцете на майка си, се до нея в постелята – да слуша да не пресекне дъхът ѝ. Свидна беше на Кина и на Велико, че едничка остана. Майка ѝ три деца беше губила – и трите заровила тъкмо родени. Три сестри, три звездици, затиснати на баира под камък. По-сетне идеше Ралица. Не гаснеше тя, но се и не палеше – като вощеница тънка и жълта между две длани засланяна. Кога стъпяше, под нея тревите дори не полягваха. Сал гласът ѝ се чуеше ясен и жив в тая къща, ала инак беше сякаш безплътна.

Баба Мара сушеше напръстник и лудо биле и силните цярове на възел завръзваше. Туряше в кърпата липов цвят за сладост и други някакви билки и изпровождаше Кина с жалост. Че на Ралица дъха беше чула и потта помирисала, кръвта по ръката ѝ беше премерила. На Кина дума не казваше. То на човек знай ли се колко му е на тоз свят писано. Ала едно секи път спомняше – „Ралица от змия да са пази!“. Шарена и златоока край нея се я сънуваше, а с водите се бяха събудили и безкраките.

Людете помнеха, че тия земи не са техни, а първо на змиите – змейове същи, ала лазят в тревите наказани заради греховете на първите. Пазеха камъните и се завираха в процепите и горяха очите им като въглени. Ралица знаеше, че и в избата влазят, че се пъхат и в къщата, но сякаш страх нямаше и рядко ги видеше. Пазеше я светицата на небесния огън да ги не среща, а тя и без друго на нивата рядко доваждаше. Ала се случваше и човек жертва да падне – дан на пълзящите за отнето имане – за земята разровена и за стъпките.

Тая година Ралица се замомея. Горе по бузите ѝ се пръсна нежното румено на кръвния здравец. Очите ѝ се изпълниха с топлия цвят на гората, смекчен от меда в кошерите. Големи и чисти, те гледаха с радост. Малка беше още за венчило, ала на първо либе бе дадена дума. Закрепна, изпъна се и сякаш се подигна на пръсти снагата ѝ. Животът се обади из нея. Кина и Велико място не сварваха да си найдат, че от ръцете чедото им излита.

Велико беше мъж голям и широк като дънер и се сгъваше, кога влазя из къщи, сякаш в черква на икона се молеше. Не думаше много. Очите си от работа не подигаше, ала тежеше на място и носеше сила голяма. Лани да наглежда пчелина над село се беше отбил. Да вика из пустото бе чул гласа на Асеня. С две ръки бутнал камъка, свлечен от бърдото, ногата му беше измъкнал. Примрял го докара у село, ала Мара старата го дигна, та се прибра у дома си по живо, по здраво. Есенес, кога Велико ходи последно в гората, се върна с два товара дърва. Разпрегна каруците – своята и на Асеня – и седнаха до огнището да починат, дорде жените шетат край тях. Шъпнеха сякаш очите им, премеряха Ралица. По Възкресение след черквата мъжете дълго си думаха, а сетне си проводиха дарове. Голям хаир на Асеня бе сторил Велико, та сродиха младите.

Синове трима имаше чорбаджи Асен. Най-малкият скоро отгледа мустаки, за него дума даде да го годи с Ралица. Раснеше тънък и жилав, ала здрав и висок като ясен. С Тоню се не погаждаха много. Своенравни бяха и двамата. Волите им се блъскаха. Никой пред другия глава не навеждаше, ала види се, Ралица щеше да крепне като мост помежду им. Пък и млади бяха, та задевките им още на мляко миришеха. Кръвта им тръпнеше неукротена, ала без злост. С годините щяха да легнат на място.

Най-малкият син на Асеня на седенките се при Ралица и до дружката ѝ седеше. Устните му тръпнеха покрай момите и взор имаше смел, та ги мереше право в очите. Пълнеха се гърдите на Ралица и тя дишаше дълбоко и морно. Шумеше кръвта ѝ по-инак за него. Кога се разбра, че ще ги годят, грейна в сърцето ѝ слънце и се изпълниха устните ѝ с руйнало вино. На чешмата край село, кога за сладка вода доваждаха с нейната дружка, той се се закачаше и ги изпровождаше дълго. С друга говореше, ала нейната стомна в ръката си носеше и по нейните стъпки си крачката мереше.

Примоли се Ралица в младото лято и тя на реката с момите да слезе, за булчински ризи платно да избели. Занесе ѝ Тоню вързопа на бързея и си отиде. Изгубиха се младите по кривите на реката. Горе по склона тревите шумяха, в камъните се пръскаха змии. На идване беше видяла пепелянка де се припича. По шарките ѝ се стичаха слънчови сълзи и Ралица спря да ѝ се любува. Не мръдна змията, но сякаш също я зърна. Погледа я малко момата и си припомни насъне дочута съскаща дума. Беше я мамила да пристане – за царя с корона да се венчае. Сепнала се бе в постелята Ралица, ала в утрото само дъх от съня ѝ остана. Изгуби се сетне, ала сега си го спомни. Тръсна си плитката, грейна смехът ѝ. Змеюво либе не щеше да бъде.

Загърби змията и хукна надолу. Изпод нея животът извираше. На гадинките нишките стъпяха в човешките дири и ги потуляха. Лястовици оплитаха пътеки над вира и си подвикваха тънко.
Озърна се Ралица, преди в реката да влезе по риза. Водите играеха и пилееха шарени петна по лика ѝ. Натежа платното, придърпа я, ала Ралица здраво стоеше и се не даваше. Грееше в обич и имаше сила.

Днеска го зърна. Мина край нея и се подигнаха устните му, та се засмяха момите свенливо и я подкачаха дълго. Само вярната дружка до нея немееше. Гледаше Ралица към мокрите камъни сега в нозете си, търсеше него и сякаш очите му видеше. В унес чертаеше как някой ден ръката ѝ в своята той ще поеме, ще влазят у своите двори и от него дете ще зачене. Смееше се цялата, и ръцете ѝ крепнеха, и сърцето ѝ биеше силно и здраво.

Метна кенара да съхне по облите камъни и тръгна дружката си да подири. Като надигната гръд изви се пътеката. Припяваха в нозете ѝ тревите и се люлееха нежни стръковете на нейното цвете. Ралица все надоле гледаше – да не стъпне по живо, че ходеше боса. Помнеше взора на змийския цар и се пазеше.

Спря се на хвърлей на сипея и към вира погледна. Съхнеха ризите, разпилени по камъните, грееха ярки везбите им алени, сякаш с кръв бяха покапани. Запя първо сърцето ѝ, после припърха. Те я не видеха, унесени в говора на водите – нейното либе и вярната дружка.

Как си приличаха…! Светеха, светеха лицата им, целите светеха! Светеха даже костиците им през бялата кожа и очите им толкоз еднакви и сини. Той за ръката държи я, тя се огъва към него. Реши косите ѝ златни и шурнали между пръстите му, пеещи в сладостна нега. Дума ѝ нещо, а жарта капе в нозете им. Гледа я с очи, пълни с живот, гледа я, сякаш е слънцето.
Заплака кръвта ѝ и се забърза. Побеля пред очите ѝ. Шумна в ушите ѝ и в гърдите ѝ почна да бие глухо и тежко клепало на черква.

Ослепяла от мъка през тревите литна обратно. Наизлизаха корени, ала да я препънат не свариха. Тя по земята вече не стъпяше.

Спря се до камъка и умери на змиите царя. Като насъне ръката си даде. Сама му пристана и я стрелна женихът. Втурна се дарът му в потока на жилите ѝ и се пръсна право в гърдите ѝ. Падна момата сред сините ралици и ги помачка. Полегнаха стръковете, нежни и крехки, прошепнаха тайни нечути и закъснели. Разви се женихът полека, прекрачи я и си отиде. Не на тоз свят ще я чака.

В гърдите ѝ нещо угасна, ала сърцето ѝ вече не беше у нея. То трепкаше още на брега на реката, останало там – в нозете на Тодора и на Магда.

(„Женихът“ е свързан с разказите „Ялена“ и „Магда“ и допълва историята във втория. Можете да ги намерите в профила ми тук.)