автор: felisia

Да потъваш дълбоко,
да не можеш да дишаш,
да изгаряш отвътре,
без дори да въздишаш.
Да е крясък душата,
да мълчиш от безпомощност,
да се давиш във липса,
но да стискаш до болка,
своите устни пресъхнали,
но запазили сладост,
от целувки избухнали във моменти на слабост,
да потъваш в очи по зелени от ручеи,
да потичат сълзи,
не от страх,
не от ужас,
а сълзи от безкрайното чувство за щастие,
че във тази вселена сътворена с фантазия,
точно тези ръце те прегръщат неистово,
точно тези очи пият твоите ириси,
точно тези коси по гальовни от ласка,
се разстилат по теб, като приказен плащ са,
тези дълги коси, като силни въжета,
те отвеждат директно, като стълба в небето,
там във рая те водят и по голата кожа
сякаш галят кашмирено,
а да дишаш не можеш,
сякаш ток е преминал по цялото тяло,
сякаш виждаш душата си във очи огледало,
не ръце те докосват,
а антени към бога,
сякаш корени пускат в твоята жадна утроба,
всяка капчица пот от челото му капнала,
се търкулва по теб и засява жарава
и горим до зори,
на талази се вием,
като дим от комин през безмилостна зима,
и се вием
и вием,
като вълци ранени,
изоставили глутница, от света отделени,
да се скрият сами във безлунните нощи,
към луната да вият и да молят за още,
да не свършва това френетично отдаване,
да се давят в страстта,
да не търсят площада,
ако ще да замръзнат под жестоките преспи,
но бъдат прегърнати и да дишат горещо,
да не свършва ноща,
да ги гали луната,
да поръси със сребърен блясък телата им,
да ушие набързо кадифена завивка
във мастилено синьо и ефирни въздишки,
да изпрати щурци, виртуозен оркестър,
да накичи звезди и погача замесена
с много мед и вълшебства да им прати по времето,
да им върже въжета тъкани от ласки
ивъв тях да люлее умореното щастие,
да целуне очите им,
да ги гледа със милост
да им прати в съня орисия за близост,
да завие телата им потни от сливане,
да си тръгне нагоре
и от било на било,
да качи планината и от там да погледне,
да заръчал на слънцето още малко да дремне,
за да могат и те да поспят като ангели,
да отворят очи, чак с превалящо пладне,
да погледне го тя във очите зелени,
не очи, а дълбоки и жадни вселени,
да погледне и той във очите и топли,
не очи а кафе...
И денят да започне...