автор: mariq-desislava

Знам, китарите горят под небесния покров
слънцето е на командно дишане,
а устните ти ме болят
и е без значение дали и аз ще оживея,
щом виждам през тишините ти.

Не съм те лъгал, как бих могъл,
като носиш сърцето ми в себе си.
Тъгата е най-естественото човешко състояние,
но, повярвай ми, бих отскубнал корените ѝ,
само ако смеех.

Не знам дали това е любов,
но със сигурност е живот
и безкрайно, отривисто жадуване.

Вече не помня какво е да те чакат,
да протягаш целувки,
да придумаш облаците да ти бъдат дом,
защото ти не можеш.

Пустиня от сълзи във мен израсна,
зреят там единствено раздели.
Само да знаеше, че ти ме научи
на така свидното докосване,
след което смърт няма.
Само да знаеше.
Нямаше да се върнеш при него.