автор: jeck

Бях се отказал толкова бързо от борбата... И в работата можех да постигна хармония, и взаимоотношенията ни със Силвия - бихме могли да продължим и макар и да не сме постоянно заедно - въпреки разстоянията поне щяха да са с ново качество и по-истински.
Усещах (по-скоро не усещах) живота напред - беззпросветен, безнадежден... Имах чувството, че съм безвъзвратно провалил се човек, бях чужд на себе си, човек, тоуж стремящ се да бъде отговорен за нещата, които е предприел, но не можещ да вложи заряд и чувства в тях.
Чувствата изчезнаха от света - всичко стана безвкусно - не усещах нито радост, нито скръб..., а само напрежение. Удовлетворение, радост, успокоение се превърнаха в миражи, до които бях сигурен, че няма да се докосна вече никога.
Всичко стана безцветно. Светът помръкна, посивя, стана безинтересен. (Само надеждата оцветява света.)
Небето падна ниско, сякаш изчезна, не можех да усетя височината му, дълбочината му, то сякаш подчертаваше и ме укоряваше, че бях побягнал от проблемите като дезертьор... Така ми действаше и всяка красота, особено в Природата - укоряващо - с постоянното сравнение вътре в мен - какво щастие би ми носила тая красота и чистота, ако се бях удържал мъжки, ако не бях побягнал паникьорски от борбата със себе си и с трудностите. "Дезертьор, дезертьор, дезертьор. " - това беше ежедневното ми усещане...
Светът свърши за мен, стана безпредметен, безмислен. (Значи наистина цялостното възприятие на света минава през собствената самооценка на човека - и когато тя е ниска - светът наоколо губи ценността си...)
Въобще ми беше непосилно да вляза в някакво нормално общуване, да защитя някаква позиция, камо ли да се наложеше да защитя себе си - все едно ме нямаше...
Аз не бях там - бях при светлите утрини, в които за пръв път в живота си се преборих с постоянно гнетящото ме чувство за малоценност и доказах, че съм жив, че съм там и че съществувам...
Исках да се върна там - назад, да върна и Силвия назад, да върна света назад, да възстановя шанса, който бях опорочил - да се взема в ръце и да продължа по пътеката, по която за малко бях проходил...
Толкова ме теглеше натам, назад, толкова чужд се чувствах на това "сега", че си мислех: "Ами ако е сън, ако имаше един малък шанс да е сън - ще се ощипя, ще се събудя и ще си отдъхна с облекчение...
(Сега вече вярвам на приказките за омагьосаните принцове и принцеси - ами да - това са хора, които са изпаднали в депресия - вече не са присъствали в живота си.)
Разбира се, не бях в сън, това си беше просто реалността, бях просто в задънена улица, бях се пречупил - и всичко си губеше смисъла оттам нататък...
След дълги и умопомрачителни премисляния за миг сякаш успявах да се спра на един малък остров сред морето от мисли: "Не успя в Сливен да престанеш да се ровиш в себе си и да изнесеш вниманието си от себе си - навън към хората - сега поне - след като си изтървал и провалил всичко - не ти остава нищо друго освен да се обърнеш само към хората - как живеят, как се чувстват - все едно: ти наистина вече си нищо, но хората наоколо съществуват, Светът, Слава Богу, все още го има наоколо - гледай, учи по нещо от всеки, от това което виждаш...... От мен не остана нищо заслужаващо уважение, не знам дали съществувам вече наистина, но светът вярвам, че продължава да съществува, хората наоколо ПРОДЪЛЖАВАТ да съществуват. Мене ме няма, но да насоча вниманието си към тях, да живея чрез тях, чрез техния живот... "
(Аз съм много екзистенциално настроен - живота, усещането ми за живота е някак все комплексно, сложно, свързано винаги с идеи, с абстрактни представи…Все обобщаващо…)
Колкото се приближаваше сватбата ни, все повече се ужасявах, как ще погледна хората в очите. Вътре в мен съвестта ми ме съдеше: "Колко по-спокойно, по-тържествено, по-радостно можеше да посрещнеш това събитие от живота си, ако се беше удържал на работата си в Сливен, ако беше потърпял малко... "
Това сравнение ме обръщаше с яд към себе си, не исках да приема, че съм прибързал и съм се предал лесно на паниката.
Постоянно се съмнявах: "Честно ли е спрямо другите въобще да продължавам да живея по тоя начин? Не трябва ли да им обясня как се чувствам - намиращ се душевно другаде, съвършено чужд на себе си, на живота, в който съм - и за да не се усложнява повече ситуацията - да потърся другия вариант, да се върна към другия вариант... Но като помислех още: "Пак ли избор на варианти? Малко ли ми беше лутането в Сливен - между връщане в Русе, отиване в Пловдив, оставане на работата... "
Вече се бях набутал в тази ситуация - и - добра или лоша - сам се бях наврял в нея, трябваше да си поема отговорността...
Някак инстинктивно, някак много смътно усещах, че по който и вариант да бях тръгнал, в който и да се бях намърдал - не трябваше да клинча повече. По който и път да бях поел май все зор щях да видя. През целия ден на сватбата се обръщах към тези мисли: "Не се рови в себе си, обърни се към хората, насочи вниманието си към тях, ако ти не си ценен - те са ценни. От всеки можеш да научиш по нещо, всеки е преживял нещо трудно и тежко в живота си.
Остави ги на тях самите, почувствай човешкото им, достойно присъствие тук. С това, че ти си се провалил, светът не е свършил, не е пропаднал - той си съществува, съществуват и тези хора тук. " (В това не бях много сигурен, не чувствах много убедително реалността на света и живота наоколо, но се опитвах да градя и затвърждавам усещането за неговата реалност). " ... Значи не се е случила някаква световна трагедия..." (Материалистическата философия ми помагаше донякъде...)
Но в мен се обаждаше и друг глас: "Как да не се е случила...? Ако бе воювал с повече воля и постоянство за удовлетворението от живота си, от работата си, за любовта си - колко повече радост щеше да има в сърцето ти, колко повече лекота в душата ти, колко щеше да бъдеш щастлив и да предадеш от щастието си на тези хора... А няма по-голяма радост от тази да предадеш на хората около теб вяра, бодрост, оптимизъм... "

----------------------------------------------------------------

Тези противоречия нося в себе си дълги години...
Съзнанието ми често се връща към онзи кръстопътен период на живота ми и навярно никога няма да успея да реша дали просто съм дезертирал и предал набързо или не...
(Вече са минали много години оттогава, но и сега, когато пиша тези редове ме бодва съвестта, сякаш е вчера, сякаш не съм се помръднал отттам - от свежите октомврийски утрини на '84. Сега в момента пак работя на това място, пак е октомври... но къде е оная бодрост на младостта… Разбира се - благодарен съм на Бога за утрините, които ми дава, за въздуха... Години наред живях в депресия, не успях да присъствам истински в настоящето, а децата ми растяха без да имат достатъчно стабилен, спокоен и уравновесен баща...)
Май бях склонен да живея повече с това, което би могло да бъде...
Всъщност, не се е искало много умуване, животът, както и името му го подсказва - се ЖИВЕЕ...
Колкото повече време минава съм склонен да си обясня голямото си разочарование от пропуснатия "идеален вариант" - с голямото ми идеализиране на хората и живота наоколо, с непознаването от мен на реалностите тогава, непознаването на хората най-вече, поради затворения ми, "книжен" живот, не се бях научил да общувам и да живея с тях.)
В психологическите книги има обяснение, че депресията изглежда играе за съвременния живот тази роля, която са играли манастирите навремето - а именно - човек се затваря в себе си, за да се пооправи, да подреди нещата, които са го уплашили, които са се натрупвали в душата му и са я задръстили...
Казва се също, че депресията е тежко и мъчително състояние, но дава един шанс на човека - при борбата за преодоляването и, да надрасне духовно себе си...
Сега получих сетива за много човешки неща - имам чувството, че мога да разбера подбудите, мотивите, болките у всекиго, без да ме учуди нещо.
(Наистина човек вижда само със сърцето си, само чрез преживяното...)
И все пак, ако трябва да посъветвам някого, бих потвърдил думите на Барбара Д"Анжелис от книгата и: "Как да запазим любовта": "Не встъпвай в любовни отношения с чувството че се жертваш за другия... "(Особено характерно за хора с ниско самочувствие...)
И това от мен: "Не предприемай важна стъпка в живота си, за която си градил много светли планове, прибързано и в паника - няма смисъл - то няма да е тържествен миг от живота ти. Само това което става спокойно може да бъде светло и тържествено... Не заради това, какво ще помислят или кажат хората. Заради себе си... Няма да настане края на света - само на теб ще ти коства много повече нерви и нарушаване на душевното равновесие, а тези неща най-трудно се възстановяват, губиш естествения ход на живота си... "
Силвия понесе голяма част от бремето, което носеха тия мои душевни затруднения. Върху нея паднаха основните семейни грижи, особено за децата, но тя търпеливо ме оставяше да се оправям в душевните си плетеници и се опитваше да ме изслушва, когато се мъчех да и ги обясня, макар да оставах с чувството, че не може да разбере какво толкова се ровя назад или че може и да се дразни от това, но без да го показва...
В по-късни години, когато е ставало дума за Пловдив, за живота ни там, тя е казвала: "О, Пловдив ли, не ми припомняй... "