автор: mariq-desislava

Отглеждам прошки
със слънчогледови нозе
и нощи, от нямане презрели.
Ще дойдеш ли малиновите пътеки
да пребродим и никога да не се завърнем?
Никъде.

Отдавна се отърсих от чужди наноси,
от цялото наопаки живяно, солено минало,
от бутафорните утрини без видело.
Прости ми, че винаги съм себе си.

Сърцестискащо късно е.
Толкова капани си заложихме
с надеждата за утре,
че ни умаля всяко обичане
с потенциал на ядрена бойна глава.

Избрах да съм различният отрязък
от оставащото време.
Да те имам,
да те нямам -
еднакво боли.

Като стръмно стръкче трева
не искам да надничам
и да чакам живота да зарасне
от само себе си накриво,
понеже спукахме ребрата
на възможните ни срещи.
Корифеи на отсъствието до край.
Ние, светулките, не можем да светим
без мъничко мрак.