автор: Albatros

... така и не успях да разбера
какво при мен те води, мила моя,
човече съм без пукната пара̀,
и ми нагарча хлебецът от соя,
живея ненаситните си дни
с усещането, че са ми последни,
и спя в постеля – ледени слани! –
по-ръбеста и от алпийски ледник,
такива бездни зинали са в мен,
такива небеса ми леят плоча,
че даже аз – дори да бях елен,
пак нямаше да мога да прескоча,
а ти ми идеш – бяла, тъй добра,
пух от глухарче, литнало в Безкрая,
и ме пилееш – в шеметни утра,
нахълтали в самотната ми стая,
и роклицата твоя – топъл лен,
се ветролее в святата ми ниша.

О, нека Бог те милне вместо мен! –
Жената, за която още дишам.

28 май 2021 г.
гр. София, 12, 00 ч.