автор: melange

Наскоро мама тихо ме попита
за болката в очите ми и каза,
че гледам неспокойно, мразовито,
с безгласна острота, която срязва.

Замисли ме. Затворих се на скришно.
Във себе си събрах и струпах свити
тъгите си - на строфи многостишни,
а мъката - на сноп сълзѝ навита.

Оттук нататък, ако забележи,
в очите ми печал да се прокрадва,
ще споря, че я бърка с блага нежност,
че влагата във погледа е радост.

Ще кажа: надарена съм, богата
със син, със мъж, със брат и с тебе, мамо,
а обичта изостря сетивата -
ти знаеш, че любов без болка няма.

Обичането значи да усещаш,
децата ти тревоги ако имат
и да будуваш, щом ги мъчи нещо,
покой да нямаш, докато не мине.

Обичане е вечно да очакваш -
нали отдавна татко си отиде,
а ти вратата гледаш и поплакваш,
щом мислиш, че не мога да те видя.

Аз като теб тъгата си отричам
и за кураж утеха си написах:
Боли ли ме – то значи, че обичам.
Обичам ли – животът има смисъл.