автор: Erin

Мълвата се понесе, грозна и мътна като придошли води и нищо не можа да я зàпре. До надвечер подигна тиклите на сяка от къщите, вмъкна се като крадец покрай огнищата, заобиколи гузно кандилата и повея да изгаси пламъка пред Богородица. Па сетне легна черна в не една постеля да сее раздор.
Вдовицата, яловата… Магда била парясница. Кой знае отколе прескачали мъжете дувара ѝ, че то и пес няма да пролае в двора ѝ. Накрай селото беше къщата, та се не видеше кой и за що дохожда по тъмно. Кара Тоню сам са изпуснал, похвалил са. Че с Магда яловата...

Засука мустак под светналите от ракията зъркели, изпъкнали като на жабите в гьола оттатък Кривата нива. Дорде стане с клатушкане и излезе от кръчмата, думата се понесе. Уж мъже, а не затраяха. С радостна стръв се нахвърлиха да разкъсат яловата, да я разчекнат с приказки и да я тръшнат кална и гола в краката си, че отколе се тъй я сънуваха: тяхна. А тя се не беше никому давала, та се гушеха мераците по шиите им като кълбо кълчища и ги давеха. Кога я видеха, гласовете им излязаха глухи и накъсани из устите. Дълго гледаха след нея мъжете и сбираха влага да я преглътнат, и светеха тия очи жъдни като налято есенес грозде. Че първо беше мома и непипната, а кога остана сиротна, Тодор набързо я зе и никой не гъкна. Як беше и тъй изпод вежди гледаше, че думата му на две се не кършеше ни от свои, ни от чужди. Дорде се усетят у селото, заживяха двамата у бащината ѝ къща и Тодор запретна ръкави. Дигна я за адет – свой и на булката – чудна, голяма, с чардак с врязани украси, съща везба по дървото. Наредиха се, натъкмиха се, че сичко им идеше отръки. Магда цялата светеше и очите ѝ се Тодора гледаха. Сал туй го нямаше в техния двор – дете да проплаче, да пролази по чергите. Празни бяха ръцете на Магда, сухи ѝ бяха гърдите. Плака на Тодора, плака, па той я пресече.

– Мойте шъпи ги пълниш ти, Магдо, стига ми! Пък каквото е писано. Пей сега! Глас да са чува, да са пукат у село. Де що има да става, да става, главата ти се да е горе! Със сухи очи да гледаш ората, се да се смееш и радваш. Тоз живот за туй ни е даден. Има време да мрем и да плачем.

Силно биеше кръвта в гърдите на Тодора, та стигаше и за двама. Не продума повече Магда. Скъта под престилката неродената рожба, бод по бод везана, от чужди очи невидяна. Чакана, искана, не доходила. Па се изви гласът ѝ силен и драг и се понесе през праговете. Ялова беше, ала мъж имаше канара, да я държи да не падне, кога я сподиряха булките с пълни с жал очи, а мъжете им жъдно преглъщаха. Стъпяше тъй, сякаш маргарит сипе подире си. Пееше утром, пееше денем, пееше вечер. Доде шеташе, пееше. Пееше в ръцете на Тодора.

Секна гласът ѝ отведнъж, кога без време седна Тодор до Бога. Къщата глухо простена и дълго се намества в сиротата си. Станаха безплътни дирите на Магда, помътняха очите ѝ, изсветля черното в забрадката. Подигна се тя най-подир, кога баба Кина я навика още от вратника, че бурените ѝ ще изядат двора.

Сама жена остана. Кръшна и хубава, с тънък като на мома кръст и свилени клепки. Магда се дигна трудно, но вече не седна. Не рачи крак да подвие и почна да слага сичко у ред. Свали черното, кога трета година измина без Тодора, но и не сложи невестинските си дрехи. Сгъна в чембера везаната си рожба и я покри в дъхавия на орех сандък. Кога се хлопна капакът, дълго седя там, доде изтлея денят и се разсипаха звездите да надничат в одаята.

Сама жена беше. Кръшна и хубава, но сама. Млада, но ялова, затуй никой я не поиска. Магда изви пак глас над трендафила и се завъртя като хала из къра, из двора, из дама. Дългите зими ги изкара със совалката и натрупа китеници и черги като за три годежа.

Един след друг падаха дните – леки като листи, тежки като дюли.

Понаглеждаха я съседи кога трябваше мъжка ръка да потегне, да разтовари, да заколи добитъка. Кара Тоню сам и невикан на три пъти довадя. Въртя се, нарежда из дама, фърля на животните слама, забърка кирпич и измаза курника – що от туй, че тя и сама можеше да го стори. Очите му се към яловата святкаха, та си намери Магда работа вътре и повече се не вясна. Надвечер му поля навънка и му подаде бохча ядене да занесе на старите.

Изгледа я Тоню и жаждата го задави. Сграбчи Магда и я натисна под ореха. Кожата ѝ болно се бялна в сумрака на заника. Магда извика под шъпата му, блъска и хапа, после затихна. Дигна очи нагоре да го не гледа и срещна светлика на вечерницата – първата що иде и сетната що изпровожда. Мнозина бе изпратила Магда – майка, баща, брат, мъж – и за чужда глума сирота остана.

Загърби я бледа и синя, обърса се и си тръгна. Поясът му се сипеше тъмен като кървава плът. Тоню се препъна, изпсува грозно и се изгуби. Магда се сви в раздраната нощ. Плака безмълвно, доде не изтляха очите ѝ. Дигна се в тъмното, кога в селото само месечината бдеше. Изми се навънка и блъсна, та строши стомната. Ритна забравената бохча, прекрачи хляба и се смъкна опипом в избата да наточи от виното. Пи жъдно и дълго, па седна на прага. Утрото срещна със сухо лице. Очите ѝ светеха мътни и трескави. Пропяха втори петли, после трети, разбуниха се кокошките, заблея стоката в дама да ги нагледа.

Кога Тоню се мерна, я завари с косата. Тънко свиреше брусът, бавно се лъзгаше. Право в очи го умери Магда. Тоню преглътна и се не вясна вече. Магда запя като шепот. Глухо потъна в тревите, засвятка косата в ръцете ѝ. После се ширна гласът ѝ над окосеното и смълча врабците.

Кога запрескачаха през дувара, ги срещаше се със косата. Двама не върна. Млади бяха, нелюбени, приласка ги с дума и поглед, доде си изгори найдоха. После Петър на Ялена. Идеше мрачен, сядаше мълком и тя го тешеше с приказки. Нито веднъж не посегна. Лягаше тежко до рамото ѝ и отведнъж се отнасяше, сякаш потъваше в кладенец. Сетне и той се изгуби.

На черквата спря да дохожда. Кандилото палеше. Дълго стоеше пред Богородица и жално ѝ думаше „майко“. Сетне рисуваше кръста по себе си бавно, сякаш да я държи права и цяла.

Отведнъж се огъна. Лятото идеше и пълнеше нивите. Сепна се Магда с нож в ръцете, три деня го гледа и не рачи да остави. Най-подир заколи кокошка, попари я и я овъртоли да махне перушината, сетне я изпече и метна една пита при нея. Баба Мара гаснеше на другия край на селото. Стегна кърпата и изправи крачката Магда, доде го прекоси. Никого не отмина без дума, но и никой не рачи в очите да я погледне. Сякаш по плюнки газеше, тъй лепнеха стъпките ѝ тежко в прахта.

– Що идеш, мари? Толкоз години не рачи за цяр да довадиш. Сèга е късно, късно е веке. Ни очи имам да вида, ни ръки да посегна. Ама за другото – за акъл – още имам.

Лежеше старата и се не подигаше вече толкоз време, че дните си бяха захапали опашките и слели в един.

– Таз питка и таз мърша не ща я. Круши донес, Магдо. Наесен, преди да си тръгна, да имам сладост да кача стълбата. Рангелът вече ме чака, но още има свещта да догаря. Слушай сèга. Знам та аз от мъненко още. Що си още сама, мари, Магдо?

– Как що? – викна Магда събудена. – Тодора…

– Тодора веке го няма! Мъртвите лягат под пръст и трева. Не ти ли даде нишан, че тоз живот не напразно го имаш? Бягай оттука, Магдо. Ти ни за мъж, ни за цвете си расла!

Магда преглътна и се подигна. Слепите очи я изпроводиха, после тя се повърна.

– Що мога да сторя?

Дълго мълча старата.

– То пред очите ти, Магдо, вече втора година. Ти не видиш, щото си сляпа. Само твойто си гледаш, твойта мъка те влачи надолу. Чуждата не премеряш. Я кажи, Магдо, що ти душа най-много на тоя свет иска? Чакай, не гледай да ме превариш. Знам аз. Рожба. Тъй ли?

– Рожба – изпъшка яловата и се прегъна.

– Тъй. Три рожби мож да имаш, Магдо. Най-дребното още на краката си не стои. На Горана, на Куция брата...

– Как тъй Горана? – скокна Магда. – Че той от кръчмата не излазя!

– Тъй ли било, мари? Стой си тогаз сама, Магдо, доде ножът у ръката ти трепне не пиле да колиш. Кой ще те рови сетне? Никой си немаш. Пък за Горана… от мъка гълточи. Ни дете знай как да повие, ни с песен вечер да го завие. Майка му болна лежи, та и нея… На брата жена му доважда, но и тя челяд има да гледа. Лесно ли е, викаш, три деца за майка да плачат, боси и голи да ходят, а у гърдите ти камък, Магдо, камък да расне? Не, не е лош Горана. Женска ръка иска да го погали, децата да приласкае, да ги обуе, ризките на реката да им избели. Да замирише на готвено, да светне изметено, да разцъфтят трендафили и у тоя двор. Да се усмихне старата и да пусне Горана, та да си иде с мир при нейния, че я чака вече толкоз лета и толкоз зими. Мож ли донес в тая къща радост и песен, Магдо, на чуждото мож ли да бъдеш майкя? На Горана ръката да земеш и с него да легнеш в постеля? Оттука излазяй и право у тях. До надвечер да помениш на къщата миризмата, старата да окъпеш. Ще го посрещнеш довечера на софрата, па после ще му речеш – „ракията или мене“. Сетне иди си. Той сам ще те найде.

Целуна ръката на старата Магда и вратникът тихо изскърца след нея.
…
Светеха жълти налятите круши като царско имане. Магда полека разгъна бохчата и се приведе да ги остави. Нареди ги в рохката пръст пред кръста и почна да скубе бурена. Мара се усмихна отгоре, млада и хубава, както никой я не помнеше и се пресегна да я погали. Как ще поминуват нейните без да е там цяр и акъл да им дава?

Две ръце обгърнаха врата на Магда и смъкнаха кърпата, та се пръсна по гърба ѝ плитката ѝ като жива.

– Мамо! Може ли круша?