автор: Samanda

Когато ми е сиво, мрачно – непрогледно, почти,
хаосът от чувства и мисли в мен хармония реди.
Тогава със себе си съм най-любяща, търпелива.
И да ме боли – смирена съм, не отронвам дума.

Гмуркам се във дълбините недокоснати свои.
Там Някой за мен е скътал сто бисера в миди.
Във полуздрача на необходеното пясъчно мое,
в синкави и в розови перли мъдростта светлее.

Може би някъде – съвсем близо до слънцето,
винаги е светло, но там е и изгарящо горещо.
Защо Творецът е решил в живота ни човешки
да се редуват дни светли със безлунни нощи?

Плаши ли ме тъмнината? Онази – безлунната?
Кога по пътя ни житейски мракът ни поглъща?
Не е ли там – под купчината пръст – във гроба?
В къщата ни правоъгълна – два на един метър.

Ако съм само тленно тяло – тъмата ми е краят.
Но аз вярвам – кванти приземена светлина съм.
Черупката на духа в мен в този живот служи ми
прекрасно, в следващия ще се завърна ли тука?

Дали ще съм жена отново? Дали ще има мрак?
Дали пак душата моя ще познае гняв и страх?
Дали ще имам сили криле над тях да разперя?
С обичта и светлината същността своя да слея.

Samanda