автор: vlakant

Стоеше пред юлското поле и търсеше утеха за бучащата си глава в безкрайната слънчогледова жълтина. Сложи статива, закачи платното, този път доста по-голямо от обикновено, и започна да подготвя боите. Загледа се в полето и въздуха над него. Виждаше вихри от светлина, въздух, мухички и отражения от жълтото в небето.
Не разбираше дали тези вихри са истински или плод на болния му мозък, но това беше без значение. Главата продължаваше да бучи и безброй завихрени мухички бръмчаха в ушите му. Нямаше да им се даде. Започна да рисува – първо в центъра на платното. Търсеше движението на слънчогледите, трепета на листенцата им. Търсеше светлината и небето. Вихрите от мухички също бяха там, както и в главата му. Облаците бяха капковидни и със зелени нюанси. Главата продължаваше да го боли и това не беше от абсента, погълнат предишната вечер. Не знаеше какво става, но със сигурност не беше от абсента. В далечината се виждаха къщи, но те не го интересуваха – искаше слънчогледите, цветовете и движението.
Рисуването го пренесе другаде и като че ли забрави за главата си. Интересуваше го само това, което правеше в момента. Изведнъж усети миризма на изгоряло. Огледа се. В далечината видя някакъв пушек над слънчогледите. Въздухът трептеше и се завихряше в някакви нови, по-различно жълти нюанси. Миризмата на огъня и ярките кълба изостриха сетивата му, а с това и болката в главата. Изведнъж му се прииска да хване и движението на огъня, да го нарисува. Не беше го правил досега. Извади нови бои и започна бързо да рисува, над и около вече разположените в центъра на платното слънчогледи. Те сякаш започнаха да повяхват от идващия огън. Скоро щеше да има печен слънчоглед. Той бързаше, в надпревара с приближаващия огън. Не му се получаваше. Нещо му обягваше от огнената стихия. Не беше това, което искаше. Главата му щеше да се пръсне. Очите му изсъхнаха и започнаха да смъдят. Имаше чувството, че полудява. Продължи да рисува, все по - нервно, все по – ядно. Огънят беше пред него, но за щастие ги разделяше едно поточе. Той дори не беше го забелязал. Бързаше, а то не се получаваше. Не и това, което искаше. А главата му кънтеше, сякаш беше камбанария. Не можеше да издържи. Извади ножа си и наряза цялата картина, особено огнените и кълба. Започна да крещи нещо и в миг на истинска лудост отряза лявото си ухо. Припадна.
Брат му прибра картината, реставрира я, като премахна огнената рамка и запази само средата със слънчогледите.