автор: pavli

Думите понякога са пропаст
зейнала сред алените устни.
Могат да раняват, също могат
смисъла на всичко да пропуснат...

Понякога в мълчание или от премълчаното разбираме много повече... Но мълчанието ни носи и надежда... Не знаем кой какво е искал да преглътне и си мислим, че е за добро... И не ни липсва, защото можем да изградим собствена хармония от тишина... Думите ни често не могат да изразят истинските усещания, защото са само думи...
Думите не са сила. Силата са чувствата, които ни карат да ги изричаме. Те могат да бъдат оръжие или щит, но без определена ситуация нямат стойност. Така че всички думи на предизвикателство, любов, усмивка, гняв... са плод на създала се ситуация, а нея я има, защото ние сме действали според нашите чувства... Навярно трябва да се научим първо да разчитаме, разбираме и владеем чувствата си, за да имат стойност думите ни и да стигнат там, където трябва; по начин, по който да оставят трайни благодатни следи...
Трябваше да бъде есе за силата на думите, но реших да илюстрирам как едни и същи изречения, словосъчетания и думи, но различно комбинирани от мисълта, внушават съвсем противоположни емоции... Да, думите са само думи. Сила им придават вложените в тях мисли и чувства, а думите стават сълзи, камбани, чукове...
Изречена тишина

Всеки чува своята тишина...
покрила твоите и моите признания...
... тишина, пълна с изричане...
Прелиствам се... И чувам шепот:
„Намерих те и те видях такава,
каквато искаш да бъдеш.”
Отварям всяка моя мисъл
(отброявам звук след звук)
и ти изпращам щастие...
А тишината няма да е същата...

... Тишина, пълна с изричане...

„След всяка капка дъжд – различна тишина...”
А самотата – честна, същата...
Сълзите, тежки като чук,
съперничат на капките дъждовни...
А тишината отброява звук след звук...
Отекват моите и твоите признания...
Всеки чува своята тишина...

И още една илюстрация за внушение с почти едни и същи думи с промяна само в края на стиха, но продиктувано от различно чувство:

Искам да ти кажа нещо...
като току-що създадено топло
от немирен звезден лъч върху кожата ти...
като допир от трептения на магнолии
в света, в който искам да се изгубя...
и между жадните облаци свети
сред неизвестен океан безумства...
И все пак мълча в дълбокото на очите ти...

... ... ...

Когато се махне словосъчетанието "Все пак мълча" в края на стиха и
се замени с друго, цялото внушение става нежно... влюбено... мечтателно и
болката като че ли изчезва:

Искам да ти кажа нещо...
като току-що създадено топло
от немирен звезден лъч върху кожата ти...
като допир от трептения на магнолии
в света, в който искам да се изгубя...
и между жадните облаци свети
сред неизвестен океан безумства...
И се разтварям в дълбокото на очите ти...

© Павлина Христова Петрова

***
„След всяка капка дъжд – различна тишина...” – Иван Методиев