автор: marathon

Четирите стола са подредени около масата на еднакво разстояние от нея. Върху щампованата в лилаво покривка е вазата с едно единствено цвете – може би хризантема. През прозорците влиза градска нощна светлина и сватбените чаши във витрината блестят празнично. Те са поставени толкова близо една до друга, че се опират и звънтят и при най-слабото потрепване на пода. В неосветения ъгъл на стаята, свита на топка, спи котката. Тя не се вижда, но това е нейното място, винаги е била там и би било странно, ако сега не лежи тихо мъркаща върху своето килимче.
Виктор прави още една крачка. Подът изскърцва, а сватбените чаши от витрината се докосват и звънтят. Виктор е близо до леглото й. Навежда се да я целуне, старае се да бъде нежен – тя да не се събуди.
– Върна ли се? – пита тя.
– Да – отвръща тихо той.
– Колко е часът?
– Един и половина. Влакът закъсня.
– Знаеш ли? Котката се изгуби.
– Утре ще я потърсим... Нека да спим!
– Да... Утре. Лека нощ!
– Лека!
* * *
– Не мога да заспя... Котката избяга... Тревожа се за нея и не мога да заспя.
– Кога стана това?
– Днес... току-що... Не, не... преди малко...
– Кога по-точно?
– Днес, когато бях сама.
– Утре тя ще се върне.
– Мислиш ли?
– Ще й стане мъчно за момичето от Санта Крус и ще се върне.
– Не, аз ще я потърся сега.
– Ще излезеш на улицата? По това време всички момичета от Санта Крус спят.
– Моля те, не ме наричай вече така. Нито съм момиче, нито съм била някога в Санта Крус.
– Не се обиждай. Знаеш, че те обичам.
– Страх ме е.
– От какво?
– От вятъра. Не го ли чуваш?
– До сутринта ще утихне. Казаха го по радиото.
– Рядко познават.
– Е, все някога ще спре. Ако не до сутринта – то по-късно през деня ще утихне.
– Аз искам сега. Когато вятърът се бие в сградите, ми става мъчно за него. Сякаш иска да намери изход от някакъв капан.
– Градът е капан за всички, но не и за вятъра.
– Зная, но въпреки това...
– Утре ще се чувстваш по-добре. Не мисли за това.
– Но, Вик, аз и сега се чувствам добре!
– Зная… Аз само те моля да не мислиш за тъжни неща. Много добре знаеш, че това те разстройва.
– Навън вече е светло. Можем да потърсим котката.
– От уличните лампи е. По-добре сега се опитай да заспиш!
– Не мога...
– Защо? Боли ли те нещо?
– Не, нищо не ме боли! Ти ме разсъни. Аз се бях унесла...
– Какво прави днес?
– Нищо… Не помня вече...
– Добре! Опитай се да заспиш!
– Откога ти казвам, че котката трябва да има име. Сега как ще я намеря? Как ще я извикам?
– Не се тревожи! Ще видиш, че тя утре сама ще се върне. Винаги сама се е връщала.
– Погледни колко е самотен ъгълът без нея...
– Не мога! Очите ми са затворени!
– Хайде, погледни, де! Само за малко...
– Стани и сложи там една възглавница или телевизора!
– Ти си жесток!
– Валя, моля те! Не започвай отново! Остави ме да спя!
– Ти ще спиш, а аз какво ще правя? Без нея не съм спокойна. Може и вече да е прегазена!
– Много добре знаеш, че не е прегазена! Отвори вратата на терасата и вземи своята котка! Нали е на терасата?
– Този път не е на терасата!
– А къде е?
– Намери я сам!
– Късно е. Сега ще спя... Утре!
– Егоист! А аз те мислех за истински мъж! Мислех, че щом една жена те моли... Лека нощ!
– Лека нощ!

Виктор спи. Валя се измъква предпазливо и тихо от леглото, за да не го събуди.
– Наистина е крайно време да сменя нейното място за криене!, – каза на себе си тя.
Валя пристъпва възможно най-внимателно по пода, отваря вратата на балкона, излиза през нея и взема плюшената котка. При затварянето на вратата, тя леко изскърцва и този неприятен звук я обезпокоява. Валя замръзва на място. Виктор не помръдва. Тя тръгна все така възможно най-тихо към тъмния ъгъл и оставя котката да лежи върху нейното килимче. После се изправя и с ръце на кръста поема дълбоко въздух. След това бавно, с облекчение издишва и тръгва на пръсти, за да стигне до нейната страна на леглото.
Тя ляга отново. Спокойна е. Вече може да спи.
Всички са у дома.