автор: Erin

Баба Ганка имаше бузи, по които червенееха тънки капилярни жилки – също като на ябълките в градината ?. Те бяха особен сорт, който никога не съм намирала по магазините и който растеше само там – в долната градина, на междата между нашия двор и този на съседите. Наситеночервени, сладостни, с една кисела нотка – целите сок и вкус.
Кората им беше толкова плътна, макар и гъвкава, че беше почти жилава и баба я белеше, за да не се мъчи да я дъвче. Червеите много ги ядяха и нямаше плод, който да е здрав, но това не ни спираше. Това криво дърво с червени ябълки, виснали изкусително по клоните – същи пръсти като на вещицата от Снежанка – се намираше в Горен Тръмбеш. Баба Ганка живя там известно време и именно там я помня най-добре, сякаш враснала се в спомена за една къща, лято и зиме, за хладни нощи и жарки дни. Когато след години разбрах, че това всъщност не е нейният дом, много се изненадах. Къщата е наследство на мама, останала от дядо Христо, а на баба Ганка и на татко селото е Бракница, Поповско. В моите детски очи обаче тя бе нейна и аз не можех да си я представя да принадлежи другаде.

Баба Ганка беше някак по-сериозна, по-суха, не така отявлено любяща като баба Бояна, майката на мама, но еднакво грижовна. Отрудена. Все нещо шеташе и правеше. Запомнила съм я надвечер, като се смъкне малко слънцето и позахладнее на Горен Тръмбеш, как присяда на каменните стълби, прегъва се и почва да кълца със сатъра някаква зеления за птиците – я черничеви листа, я коприва, и как им забърква топла ярма.

Събираха се вечер комшийките около нас, сядаха на пейките да се насладят на почивка по хладното, а ние с кака ги „черпехме“ с внимателно репетирани представления – изпълнения от художествената гимнастика с бухалки от пръчки, а обръчи и топки имахме съвсем истински, макар и много тежки, та до съвсем сериозен театър. Кака четеше една оръфана книжка с гатанки и стихчета и се побърквахме цял ден да се упражняваме, че да изнесем на бабите вечерното представление. А после гонехме с другите деца светулки до припадък и се връщахме вкъщи по тъмно, когато баба вече беше изгубила търпение.

Вечер баба си сваляше забрадката, събличаше се в тъмното и слагаше дълга бяла нощница, широка и благоприлична, а после казваше „Отче наш“, преди да си легне. На глас го казваше. Като по-малка, аз спях с нея в кухнята. Много ме впечатляваше нейният разговор с Бога и как тържествено, бавно, изправена се кръстеше, обърната на изток. Едно усещане за благодарност и умора имаше в тоя жест, сякаш казваше „Благодаря, Господи, че и тоя ден свърши“. Пък може и на глас да го е казвала, не помня. Молитвата беше неизменна като вечерна въздишка. Разговор с живия Бог, простичък и ритуален, облечен в познатата одежда на отдавна прошъпнати думи.

Какво ? е било на душата, не знам. Те не се разбираха много с мама. Кой прав, кой не – спомените се изкривяват и добиват уродливи форми, но не съм чула да се карат или да си кажат нещо остро, освен под нос, на което кой да обърне внимание, освен тях двете. Пък и баба си беше зарязала селото и дома, за да дойде да ни помага и си ни гледаше двете с кака – никак не е за пренебрегване, каквито и да са им били отношенията с мама. Баба ни обичаше. Много ни обичаше. Просто знам, че е така. Нямаше да ми е останала в главата тази любов и доброта, когато мисля за нея, ако не е била споделена.

Оставяше ни да играем на свобода. Не помня да ни се е карала, да ни се е сопвала, само измърморваше нещо по адрес на някоя наша идиотия. Не ? е бил лесен животът, не беше от тия, дето ще седнат да лигавят децата, приказки да им разказват, да се смеят, да не ги вадят от ръцете си и на всяка тяхна стъпка да им викат "Браво!". Тя и рано почина, преди да я запомня другояче, освен като сянка, фигура и намек за чертите на лицето й, хлътналите бузи и ябълчните жилки. Много я обичах обаче. Все се ровех в нейните широки безформени рокли и манти и ги обличах. Мама се вбесяваше като ме видеше такава „парцалива“, а това така се биеше с моето усещане, че нося дрехи като на истинска принцеса, че ми ставаше обидно и мъчно. Затова тайно носех престилките на баба и безформените ? басмени рокли на ситни тъмни цветенца, че да не ми се карат, ако ме видят. Те се влачеха по земята като ходех – същи шлейф на принцеса.

Един аромат съм запомнила от баба, когато бяхме с нея на Горен Тръмбеш. На нещо чисто и свежо, на вятър и слънце по пижамите ни – бели, от някакъв плат на вдлъбнатинки, който не знам как се казва. По моята, толкова снежно бяла, имаше сини цветчета. Никога повече не съм виждала нито такъв плат, нито съм усещала тоя аромат на изсъхнало навън пране. Просто въздухът там го правеше свежо и чисто и да ухае на треви и на дюли.

Сега, като се замислих, и ме досрамя как се изтриват с годините спомените. Ама как да не ни е разказвала баба приказки? Сигурно съм била съвсем малка, че сега съм позабравила, но ето, че ми изплуваха и гатанките, които тя знаеше сякаш със стотици, и които бяха толкова трудни за отгатване, и приказките, които ни разказваше. Печеше ни тиквени семки и присядах в кухнята на едно ниско столче, детско, но с облегалка от тънки лакирани летвички, докато тя шеташе. Смесват ми се и други спомени за разгръщани страници на книги като „Дивите лебеди“ с рисунките на Марайа и за яркоцветни панорамни книжки, кой знае как достигнали до нас тогава и които отдавна гният някъде, разкъсани не от злост, а от детска несръчност.

На Бракница, селото на баба Ганка, а всъщност на дядо Стефан, със сестра ми карахме само едно лято – прохладно и хубаво. Там се чувствах като да живея в къща от приказка. Много ми харесваше как е строена – от ръцете на дядо, тухла по тухла, и тия тухли пак на ръка от него правени. Впрочем – орташка работа. Помня как се изненадах като ми показа баба на една горна улица къщата-близнак на дядовата. Строили са я заедно с на дядо Стефан брата или пък братовчед да му е бил? Празна беше и нямаше никой да живее в нея, но беше досущ еднаква с дядовата, чак до неизмазаните червеникави тухлички с трапчинка горе в средата. Роднинска, а непозната. Еднаква, а никога не си прекрачвал даже да надникнеш в двора, чаша вода да ти подаде жив човек, с който делите една кръв.

Помня плочата между избения етаж и горния, на която се сушаха шушулки зрял боб преди чушкане. Прескачахме с кака от последното стъпало на стълбището горе до плочата и обратно. Как не сме се претрепвали, не знам. Хладината пиперижеше вечер в стаята, а ние се завивахме с дебел юрган посред лято. Помня и таблата на едното легло – единична, метална, рисувана с някакъв приказен пейзаж с причудливи дървета, който оживяваше във въображението ми. Сините кошери в градинката, само на няколко метра от къщата и как прелитаха около нас пчелите, докато седим на стълбището и си играем. Колко беше тихо, злачно. Само дневната светлина се променяше, преди денят да си отиде. Леската до оградата – по-скоро храст, която в ничий друг двор не съм виждала. Тя си е горско дърво и това, че растеше там, пак беше нещо необикновено, което го имаше само в тая къща, излязла от книжка с картинки. Наесен, когато сме тръгвали вече на училище, баба е събирала лешниците в една ситно плетена кошница и ги е окачвала в избата да чакат следващото ни идване – да ги начупим с кака и да ядем до пръсване. Обаче ние бяхме само едно лято там и ядохме ланшните. Затуй и това лято ми е останало в спомените с вкус на лешници и на разреден с вода сок от вишни.

На двора имаше и един зидан с потъмнели от мъх камъни кладенец. Не беше широк, а тесен, без капак и без покрив отгоре. Сух. Вътре се виждаха нападали клони и листа. Страшен ми беше такъв зинал да не вземе да ме глътне. И той като от някоя приказка изваден. Баба връзваше до него Чопър – голямо шарено куче, което много ни лаеше, и мен ме беше страх да излизам на двора. Като се наложеше, набързо претичвах покрай яростния му лай към клозета в долния ъгъл на двора. Стисках се до последно.

А помниш ли как къщата изглеждаше като вкопана? Градинката преди улицата, на метър от къщата, я държеше сравнително висока за моя поглед зидана стена. Като минавах по тоя проход, който завиваше към вътрешния двор, кошерите ми бяха над главата. Малко ме беше страх от тая избуяваща зеленина отвсякъде, която можеше да крие какво ли не – змии, гущери, буболечки. Към края на лятото вече не я забелязвах.

Помня селската библиотека, миришеща на прах, от която първо кака, после и аз взехме „Тримата мускетари“ и разни други книжки. Аз обаче четох детската, опростената версия, а тя повече от месец мълчеше над Дюма в оригиналния обем. Помня и бостана, до който се ходеше сякаш с часове в напечения ден. Арпаджика, който с баба сяхме там веднъж, тежките пъпеши.

Помня избата, коридорчето, а срещу нея – кухничката, където баба спеше на големия креват, който е деляла с дядо. Двата прозореца на ъгъла с дървения, покрита със зелена, олющена боя. Опушената печка с кюнец в ъгъла, върху която къкри проста манджа без месо и дига цялата къща с аромата си.

Не знам защо, но в ума ми виждам Бракница все зелена, водна и хладна, макар и през лятото. Като че ли самият въздух беше зеленикав и злачен. Тополите зашумяваха като полъхнеше и в ранната есен звукът ставаше почти нетърпим, яростен. Заглушаваше всичко друго. Впрочем това село наистина ми се виждаше необикновено. Беше съвсем различно от Горен и Долен Тръмбеш – и хората по-други, и улиците, и къщите. Даже металните помпи за вода по тротоарите ме изумяваха с простия факт, че изобщо съществуват. Само в книгите бях виждала такива помпи с ръчка, изникнали направо върху плочника – без корито, без нищо друго. Мислех, че не работят, но веднъж пълнихме вода от тях. Плисна се като фонтан.

Това са ми спомените от баба и Бракница. Впрочем тя е родом от Еленския балкан, от село Беброво. Никога не е разказвала нищо за миналото си, пък и ние бяхме малки, че да ни дойде на ум да питаме. Преди години бяхме с моя син в Беброво да подиша тамошен въздух, че много боледуваше. Завъдихме си приятели. Случайно, от кака научих, че баба е бебровчанка. Там са тежки хора, балканджии, имотни. И къщите им са хубави и големи. Минавал е търговски път към Стамбул там за добитък, вълна и мед, та хората са били не какви да е. И тухларна е имало, и една къща почти на центъра се кипри с външна украса от вазички, прибрани в малки ниши, а в друга – стенопис в дневната, рисуван от Феликс Каниц. Как са се запознали баба Ганка от Беброво и дядо Стефан от Бракница, не знам. Може би добитък са карали към Беброво бракничани, за продан. Няма и кой да разкаже вече. Спомените си отиват с хората, които сме заровили.

Виж, това, че не познавам дядо Стефан, ми тежи. Тати ни е разказвал някои неща, но съвсем откъслечни и повече свързани с неговото детство, отколкото с дядо. На тати са му викали „Бързака“ като е живял в Бракница, че един припрян е ходел все, с големи бързи крачки. Той такъв си и беше, де, все нещо припираше и бързаше, та изнервяше всички с подканите си. За малко да сме Бързакови по фамилия, ако беше останал на село.

Преди години ходихме да видим къщата на Бракница с тати и мама за последно преди продажбата. Кака плака с глас. До вратата към втория етаж, от дясната страна, върху червените тухли още седят, написани с тебешир, имената „Галя и Бори“. Нито времето, нито човек ги е изтрил. Тя и след това няколко пъти е ходила с моите племенници да им покаже селото и да им спомни корена. Мисля, че кака прибра и сватбената снимка на баба и дядо – тази, която висеше над кревата в кухнята, на който баба е починала в съня си.

Спокойно ми е, като се сетя на какво хубаво място са гробищата над Бракница, където почиват баба Ганка и дядо Стефан. Стишено на най-високото място, с тия благи дървета на хълма и между тях издължените зелени силуети на кипарисите, които си говорят с вятъра. Гледат на света ни отгоре. Впрочем има нещо многозначително във факта, че години след това тати си отиде на същата дата като баба, на 2 февруари. Тя си го прибра баш на Петльовден, че да не се мъчи повече. Десет години оттогава. Надявам се да имат покой сега в свят без оплакани рожби и отдавна забравени свади. Скъпи са ни покойниците, но вече почти не помня лицата им. Отиват си спомените и от самите нас.

Борислава Кузова