автор: kameja

В стаята на временния ми затвор,
създаден от ума натрапник,
седя срещу прозореца
и пускам в себе си простора,
във него взирам се
за да се слеем
и изгубя тежестта си.
Да се зарея по пътеките
без мисли,
отдадена на сетива
за вятър, слънце, мирис на трева,
в съзвучие със пътя
на голямата река,
която винаги е цялостна,
докато странства.