автор: alfa_c

От скитане из разтегливи разстояния
с безкрили рамене и опустели устни
поникват ми ръце и атрофират бавно
от поривите да те пусна, да те пусна,

но шиповете на бодливите огради,
които са прораснали в небето ми,
не ме спасяват от високото пропадане
в лилаво-сините космически полета

и с всеки удар на сърцето емигрирам
на юг от разума и смога на планетата,
от гледките с необратимо гниене
на блатните житейски аритметики

и ме притеглиш пак като удавник
в спасителния пояс на ръцете си,

а обичта ти, като разум натежала,
ме хвърли на акулите в небето ти.