автор: pc_indi

Светът се умори от себе си
и си поръча хрупкав край.
С ритник се цели в челюстите на небето,
но то не си разкрива тайните.
То тъжно гледа кривите човечета,
как мъчат се земята да изправят,
преяли със илюзии за вечност,
препили със абсента на самозабравата.
Далечен спомен за първична глина,
дарена щедро от свещенага земя,
мутирала в прозрачен пластилин,
без вкус и мирис, непропускащ светлина.
Бог сякаш сляпо търси глинени залежи,
за да направи повече месии -
да ги издърпат с много твърда нежност
и път през хаоса да им разкрият.
А с толкова любов и радост ги направи...
Една сълза попи в небесното му ложе.
Да... може би това на глината й трябва-
солената закваска от сълзите божи.