автор: yotovava

Отиваш ли си? Времето дойде,
когато трябва да си кажем – Сбогом!
Поемаш сам, но знаеш ли къде?
Аз нищо повече да дам не мога.

Един от нас – без повод, замълча.
И намекът, че вече съм излишна,
във залеза разбридан загорча.
А подир съсъка му трудно дишам.

Дали ще ме прегърне топъл здрач,
покрива ли ме кадифето синьо,
с което се намята вечерта,
за мен е без значение, любими.

И ти не стой в объркания сън.
Излезеш ли, по-лесно ще забравя
как – крехък – се пречупва моят дъх.
Без мен ще ти е по-добре. Навярно.

Душата ми заключи с девет ключа.
Обърна гръб и тръгна, сам и ничий.
И аз тепърва свиквам – и се уча
във ужаса без теб! – да те обичам.