автор: Heel

Пътят покрай крепостната стена напоследък бе неприятен. Мануел се стараеше да го избягва. Откъм западната кула често долитаха писъци, от които човек нямаше как да не настръхне. Селяните говореха, че някаква вещица е извършила престъпление и затова я измъчват. Мануел не ги разбираше тези работи, но му се струваше нередно живо същество да бива подлагано на такива страдания. Какво пречеше престъпницата просто да бъде убита? Когато тръгнеше по въпросния път, сърцето му се свиваше от притеснение.
Обаче му бе удобно да минава оттам, когато отиваше при чичо си, който бе ослепял и имаше нужда от помощ в домакинството.
В онази събота в кулата не ехтяха писъци. Мануел си помисли, че всичко е приключило. Зарадва се. Събра дланите си и се помоли за душата на погубената, както и за това изтезанията да престанат. Само че там в замъка живееха хора, които искаха да властват и никога не приемаха чуждо мнение. Мануел, макар и все още неориентиран в живота, смяташе, че не бива едни хора да се налагат грубо над други.
Поспря се на една полянка, за да се убеди, че в замъка цари спокойствие. Чуваше се само подрънкването на доспехите на стражата.
Отдалечи се с бърза крачка. Времето бе хубаво. Пееха птички, поточето в близката долчинка ромолеше весело.
Тъкмо бе подминал пътеката, по която глиганите слизаха от гората да пият вода, и до ушите му достигна странен звук. Наподобяваше скимтене на настъпено кутре. Извърна глава и се огледа. Стори му се, че нещо помръдна зад храсталаците вляво. Напрегна се. Знаеше, че прасетата могат да бъдат много опасни. Трябваше да се изниже възможно най-бързо. Обаче любопитството му надделя.
Мануел се запромушва през гъстата растителност. Мислеше, че там някъде се мотае кученце. Не биваше да го оставя на пътя на глиганите, които от край време обичаха да похапват месо.
На пътеката лежеше жена, или по-скоро нещо, което преди е било жена. Роклята й бе станала на парцал и под десетките дупки се виждаше покрита със синини и драскотини бяла кожа.
Тя лежеше по гръб, надигната на единия си лакът, и стенеше. Имаше приятно лице с меки черти, а косата й бе тъмнокестенява, леко червеникава. По фините й скули имаше следи от сълзи. Очите й бавно се фокусираха, насочвайки се към Мануел, който бе застинал втрещен на място. Бяха зелени, като цяло, но в тях се забелязваха и различни нюанси на сивото.
Мануел никога не бе виждал такива очи. Местните хора до един бяха чернооки.
– Трябва да ми помогнеш! – рече жената и го загледа съсредоточено, преценяващо. – Не можеш да ме оставиш тук!
Мануел тепърва започваше да осмисля ситуацията. Сърцето му се бе разбумтяло в гърдите.
– Коя сте вие?
– Кая. Казвам се Кая. Твоите господари ме измъчваха. А аз нищо лошо не съм сторила. По тяхна заповед бях хвърлена тук, за храна на прасетата. – Тя не го изпускаше от поглед. Зелените очи сякаш не молеха, а заповядваха.
– Много съжалявам.
– Как се казваш?
– Мануел.
– Сега… Мануел… ще дойдеш при мен, за да ти обясня какво да правиш. Нали си сам, нали?
– Да, сам съм.
– Добре. Ела. Аз не мога да се движа. Нараниха ме лошо. Затова имам нужда от помощ. Ти си добро момче, знам, няма да ме зарежеш. Как се казваш?
– Мануел.
– А да, да. Мануел, погледни ме сега в очите! Така. Точно така. Отсега нататък ще ме слушаш внимателно и ще изпълняваш. Защото вече си отговорен за мен. Ясно?
– Да.
– Запомни ли ми името?
– Да, казвате се Кая.
– Умно момче. Вече можем да си говорим на „ти“. Защото сме близки, нали?
– Да.
– Мануел, ти си най-доброто и послушно момче на света! Браво. На колко си години?
– Шестнайсет. Ненавършени.
– Е, ще навършиш пет пъти по толкова, ако ме слушаш. Къде и с кого живееш?
– В една колиба наблизо, с майка ми. Баща ми умря от чума.
– О, значи си главата на семейството.
– Да.
– Няма да казваш на майка ти за мен!
– Добре.
– Сега трябва да ме вдигнеш от земята и да ме занесеш на скришно място. Идея за такова място?
– Има една пещера…
– Чудесно. Там ще ме настаниш. Но трябва да си много внимателен при преместването, защото онези мръсници ме натрошиха с инструментите си за изтезания и изпитвам силни болки.
– Добре. Ще внимавам.
Тогава той се загледа в тялото на жената, което имаше изящни форми. Пораженията обаче си личаха ясно. Левият й крак имаше странна извивка над коляното, около която се бе надигнала морава подутина. Десният бе така усукан, че петата не опираше в земята, а стърчеше настрани. Ръцете й бяха присвити неестествено, като парализирани. Бяха отекли в китките и лакътните стави. Кая бе извила гръб така, сякаш нещо я подпираше отдолу. Трудно бе да се повярва, че в размазан по такъв начин човек все още има живот.
– Възмутен си, а? Това твоите господари го направиха. Нямаш представа колко страдах. Използваха чудовищни уреди за мъчение. А накрая ме хвърлиха на боклука, да ме ядат прасетата.
Мануел се обърка. В душата му напираше гняв.
– Спокойно, момче. Просто ме занеси в онази пещера. Недей да мислиш за отмъщение. Всичко с времето си.
Мануел я подхвана, при което тя прехапа устните си до кръв. Зелените й очи потъмняха и се облещиха невиждащо. При вдигането от земята се чу гадно пропукване. Кая изпъшка и застина, беше загубила съзнание.
Мануел я занесе в пещерата. Запали огън и зачака да види дали тя ще се свести.
По едно време клепачите потрепнаха и се вдигнаха. Зелените очи гледаха замъглено и зареяно. Постепенно се избистриха. Мануел се зарадва на изясняването на погледа. Така доби кураж.
– Добре ли си, Кая?
– Не, Мануел. Но ще се оправя, благодарение на теб. Трябва да ме слушаш и да изпълняваш заръките ми. – Тя се вторачи в него.
– Ще слушам и ще изпълнявам – отвърна покорно момчето.
Тя му обясни надълго и нашироко какви билки да събере и как да приготви отвари. Запозна го с основите на анатомията. Скоро Мануел разбра по какъв начин трябва да дърпа, намества и превързва.
– Аз вероятно ще припадна, но ти продължавай да работиш – настоя Кая.
Цял час в пещерата кънтяха викове. Мануел имаше чувството, че тъпанчетата му ще се пръснат. Но той успя да намести счупените кости. После превърза крайниците с платно, накиснато в специална емулсия. Превръзките се втвърдиха и така се получи нужното обездвижване. Кая можеше да мърда само главата си, върховете на пръстите на ръцете, лявото стъпало и отчасти кръста, който бе силно скован заради пропукани прешлени.
Мануел прекарваше цялото си свободно време в пещерата, грижейки се за пострадалата. Хранеше я, поеше я, обръщаше я, за да не се получат рани от залежаване, помагаше й да се изхожда и уринира. За награда му стигаше да види благодарност в прекрасните зелени очи. Кая рядко продумваше, предпочиташе да общува с Мануел чрез погледи.
Той бе като обсебен. Вършеше всичко в състояние на полусън, но същевременно много старателно и концентрирано. Обичаше да гледа милото лице и стегнатите гърди на Кая, да сресва буйните й коси, да гали стъпалото, което като по чудо бе останало здраво. Но най-много се наслаждаваше на пленително зелените очи.
Кая мина през тежки кризи. На два пъти бе близо до смъртта. Но с помощта на Мануел оцеля. Той се бе заклел да не позволи очите й да се изцъклят към вечността. Копнееше те вечно да са живи, ведри, изразителни, говорещи.
Мина месец и Кая започна да се възстановява. Хранеше се добре. Все по-често успяваше да се помества сама.
Един ден тя се вторачи в Мануел и рече:
– Миличък, не мислиш ли, че онези, които ме осакатиха, заслужават наказание?
– Разбира се, че заслужават, Кая! Трябва да горят в ада.
Зелените очи проблеснаха доволно.
– Е, ще ти обясня какво да направиш.
Графът и голяма част от приближените му се отровиха с вино и умряха в страшни мъки, с пяна на устите. Мануел бе изпълнил добре заръките на вещицата.
Отмъщението даде нови сили на Кая, която вече вярваше, че е готова да се изправи на крака. Бяха изминали три месеца от момента, в който той я видя да лежи безпомощно на пътеката, хвърлена за храна на прасетата.
С ножица и ножове Мануел отстрани превръзките. Крайниците на Кая бяха отслабнали и сковани, но поне всичко бе зараснало както трябва. Благодарността, която момчето съзря в зелените очи, го накара да се чувства горд.
После Кая дълго се учи да ходи. Мануел й бе направил патерици от върбови клони с вълнена подплата горе и на дръжките, за да не се протърква кожата на подмишниците и дланите. Младата жена едва пристъпяше, като от болките челото й се набръчкваше, но не се оплакваше и се стараеше да не охка. Беше тъжна гледка, когато се отпуснеше тежко върху патериците и присвиеше немощните си крака. Кръстът продължаваше да я мъчи, някакъв нерв явно бе останал прещипан.
Един ден, за ужас на Мануел, Кая обяви, че си заминава. Твърдеше, че е способна да изминава по пет километра на денонощие и че няма опасност да се спъне и да падне.
– Моля те, вземи ме с теб! – проплака Мануел.
– Не, ти трябва да останеш тук. – Фиксираше го със зелените си очи, опитвайки да наложи волята си.
– Но аз не мога без теб. Обичам те! – Мануел имаше чувството, че животът му вече няма смисъл.
– Стига глупости, Мануел! Много съм ти благодарна, задето ми спаси живота, но това не означава, че ще позволя да ми се качваш на главата. Скоро ще ти изпратя по доверен човек сто жълтици, така че ще можеш да живееш охолно.
– Не ми трябва злато! Искам теб! Ти си най-прекрасната жена на света!
– Господи, Мануел! Прекалено стара съм за теб, отдавна вече не мога да раждам. А и, както изглежда, няма да мога да се възстановя напълно. За какво ти е бабичка, която крета с патерици и не може да те дари с наследник?
Мануел заплака. Не можеше да разбере защо Кая го лъже толкова грозно. Как беше възможно прекрасна жена, която изглежда на не повече от двайсет и пет години, да нарича себе си бабичка!
Той падна в краката й и ги зацелува и запрегръща. При всяко докосване на нежната млечнобяла кожа сърцето му потрепваше от вълнение.
Но Кая бе непреклонна. Срита го и пое по своя път, като преди това подхвърли през рамо:
– Ще се опитам да направя още нещо за теб. Пази се, Мануел, момчето ми!
И тътрейки се бавно, Кая постепенно се стопи в далечината.
Цял месец Мануел се носеше напред-назад като призрак. Почти не ядеше и не спеше от мъка. Неведнъж през главата му минаваха мисли за самоубийство.
Една нощ усети, че някой го побутва. Надигна клепачи. В него се бяха вторачили прекрасните зелени очи на Кая.
– Кая! Ти се върна! – ахна той и скочи от постелята. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите.
– Не съм Кая, а внучка й Лия. Баба каза, че си чудесно момче и че бих била щастлива с теб. Искаш ли да си поговорим и да се опознаем?
Мануел примигна. Когато се окопити, осъзна, че това действително не е Кая, макар че приликата бе удивителна. Лия изглеждаше на неговата възраст.
Те си поговориха отвън на двора. Опознаха се и се харесаха.