автор: YOTOVAVA

Подир всички притворства и ласки
само ти ме наричаш любима.
Здрач вечерен в стъклото ли драска
тайни знаци, че нейде те има?

И разгърдваш напролет тревата,
и притихваш до младия корен.
В свят – на студ и на корист подвластен,
ме обичаш, докрай непокорен.

И признавам, че дълго те чаках –
скрита в тънка черупка на лешник,
с изранени от битките лакти,
в рой светулчици – пламнали грешно.

Аз съм звездно просо, разпиляно
сред косите на облак дъждовен.
Нося белег от обич – без рана,
тъмен спомен от скитащ бездомник.

Приюти ме в последните крачки,
миг преди да пристигна във рая.
Заваля... Или облакът плаче?
Обич беше ли? Искам да зная.