автор: pastirka

В нозете нямам камъни, защото,
по мене хвърлени, не ги събирам.
От думи като изстрели в челото
душата съживявах след умиране.

Ако ги бях запазила, тогава
те щяха в планина да се превърнат.
И този, целещ се в лицето право,
зад нея скрито, нямаше да зърне.

Насън ли Господ беше ме научил -
не знам. Не помня сънища и псалми.
Разбрала бях, че камъкът улучва
в очите който хвърля. Хледах жално.

Добрите думи в кърпичка събирах,
не се залъгвах аз, че съм безгрешна.
Отвръзвах я и точната намирах,
щом срещнех като мене в пътя грешник.

Дарявах го със тази дума-чудо,
в сърцето зимно пролетта да бликне.
Не хвърля камък, който в свойта лудост
готов е и врага си да обикне.

23.12.2020