автор: ruan

Да направи това.
Да направи онова.
Междувременно да забрави нещо,
да не усети,
че е постянно
в една
две
три
хиляда
забрави едновременно.
Непрекъснати отлагания
на неща някъде далеч
отвъд хоризонта на обозримото бъдеще.
Отлагания на предмети и случки
все по-надолу
притискани
от пластовете на времето.
Понякога да рови,
да копае,
да изрине
форми,
слепени една в друга
и слепи за очите му.
Неразпознаваеми
да ги разгледа и да ги подхвърли отново зад гърба си.
Да знае, че трябва
да стреля
право в сърцето на страха,
но винаги да изниква нещо измежду храстите
по което да стреля първо.
На масата
онова въз-евтино часовниче
спряло да работи
в два и половина
- денем ли, нощем ли? –
всеки ден да иска да го вземе,
да го остави върху уличната кофа,
да го снима за сбогом,
да си направи от снимката картичка,
която да изпрати до себе си.
Но какво да напише?
Прекалено е малко
полето върху белия гръб
за всичко, което иска да каже,
и прекалено голямо,
защото е ужасяващо
да остави следа
върху огромното празно.