Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: BBB
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13929

Онлайн са:
Анонимни: 414
ХуЛитери: 1
Всичко: 415

Онлайн сега:
:: Albatros

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПървият път
раздел: Разкази
автор: Erin

Обичам го от толкова отдавна, че ми се струва, че вече не помня как започна всичко. Сякаш времето има специална клауза за поверителност, която добавя под всеки договор за живот с подопечните си. Изгубиш ли се в годините, понякога забравяш откъде си тръгнал.
А времето мълчи, сакаш оглушало и онемяло, и оставя мозъка ти сам да нареди парчетата от пъзела по нов и неочакван начин – картината ни се струва правдива след толкова години, но всъщност е далеч отвъд истината на младата версия на самите нас.
Исках го. Не вярвах, че мога да го имам, защото тогава ми липсваше увереност, че заслужавам на свой ред да бъда обичана. Тази несигурност, родена от затворения ми начин на живот в малко градче някъде в средината на картата на държавата, която обитавах по случайния каприз да се пръкна от слабините на точно тези двама души, които бяха мои родители, ме преследва и до днес, макар да умея да я прикривам по-добре пред другите. Понякога дори забравям за нея, докато първите сребърни нишки вече чертаят залутани пътища в косите ми. Болезнено я осъзнавам при всяка среща с непознат, при опита да намеря думите и верния път към другото съзнание, откривайки своето. Всяка непредвидима обмяна на думи изгребва въздуха от дробовете ми и ме оставя задъхана, изчерпана, объркана от неумението да разговарям с другите лице в лице. Така, както за повечето хора празнодумното дребнотемие е естествено като дишането, аз намирам силата на думите си, едва когато ги виждам написани. Само тогава съм истински себе си и успявам да се оголя безкрайно по-умело от събличаща се в припламващия залез куртизанка.
Тогава, едва на деветнайсет, още не бях открила силата си на съблазнителка. Не умеех нито чрез думите, нито чрез голотата на тялото си да обичам. Исках да се науча… Не – исках да бъда научена как да го правя. Бях болезнено натегната като опъната невронна връзка, която се опитва да прокара нов път в плътта, за да слее две противоположни точки на тялото ми. Копнеех до болка да обичам и до полуда се страхувах да се разкрия и да бъда обичана.
Мъжът, в когото се влюбих, бе още момче. Глупаво, егоистично момче, което ме нарани с простичкия факт, че на свой ред не ме обикна. Отхвърли ме грубо, категорично и някак бездушно. Пътят към другия все пак трябва да се извърви от двама. Би било толкова хубаво, ако онези, които ни привличаха, на свой ред ни обичат. И толкова скучно, защото животът бързо би изгубил устрема си, надеждите си, мечтанието. Като че ли целият стремеж на човека да върви напред е в желанието да докаже, че е достоен за обич.
Свих се на кравай в студената стая и стиснах здраво очи. Както обикновено, не намирах сълзите си. Лицето ми бе обезкървено и хладно и го усещах някак опънато върху скулите, бледно и неотстъпчиво като камък, изваян от скулптор, който не знае как да създаде с длетото друго изражение, различно от това на студената далечност на статуя. Болеше ме от отхвърлянето, болеше ме, че не ме обича… че дори не ме харесва дотолкова, че да ме превземе с нежност и да приеме дара ми, ако не с любов, то поне с разбиране и търпение. Можеше да бъде с мен този първи път, дори и да не значеше същото за него, и да излъже поне голата ми кожа, че ме обича, докато тръпна под него и се гъна в търсене на освобождение.
Бях се въртяла на съседното легло и се опитвах да събера смелост, за да стана и отида при него. Бе само на половин крачка от това на сестра му, в което бях легнала по-рано тази вечер, просмукано от нейния парфюм, толкова различен и чужд от моя собствен аромат на почти неуловима свежест на озон. Сантиметри, които не можех да се насиля да изгълтам, за да се озова само секунда по-късно до топлото му дълго тяло, за което тръпнех, но към което не смеех да се пресегна в стишилия се мрак.
За пореден път се запитах какво правех. Когато разбрах, че тази нощ ще бъде сам в малкия апартамент, го помолих да остана при него – съквартирантката ми се надяваше на няколко часа уединение с приятеля си и аз се опитвах да ѝ го осигуря. Беше импулс – имах намерение да попитам приятелка дали мога да спя при нея, но в крайна сметка думите се отрониха сами, неловки и недовършени, пред Тодор. Погледна встрани, не каза нищо. Лицето му беше обичайната маска, която скриваше чувствата му. Кимна, платихме сметката заедно и се насочихме по тесните закътани улички на центъра, където високи липи и разкривени порти от ковано желязо, отдавна изгубили първоначалния си аристократизъм под олющените слоеве грозна боя, свидетелстваха за отминалите времена на софийската бохема, когато дърветата са били още млади, жените изящни, мъжете галантни, а духът – непречупен и горд.
Живееше в ниска сива кооперация сред други такива, идентични до детайлно безумство, но разделени от зеленина, която някак убиваше шума от близкия булевард и създаваше интимното усещане, че си сам и принадлежиш на себе си, макар и на метри от другите, натикани в същите кутийки като твоята. Енигматично място, старо, в което дори стълбището между етажите бе от загладен полиран камък, и правеше артистични виражи в спирала нагоре, осветена от тесни елипсовидни прозорчета с лъчи от изящно дърво – вече повехнало, но все още носещо духа на елегантност, която отдавна бе изгубена.
Апартаментът бе малък и претъпкан със стари грозни мебели, небрежно покрити с меки тъкани с арабски шарки. Пианото стоеше до вратата на балкона в тесния хол, където цяла една стена бе заета от секция с разкривени увиснали вратички и всяко пространство бе запълнено с книги. Толкова много, че винаги, когато идвах тук, ме привличаха с обещанието за световете, които криеха между страниците си. Повечето ми бяха напълно непознати, макар да разпознавах класическите произведения и автори. Съвременните бяха на безредни купчини, сякаш за тях не е стигнало мястото. Както и беше. Тикаха се полегнали върху другите, кривяха се на пода в тясното пространство между дивана и секцията, събираха прах на масата, отдавна прочетени и оставени да дремят, докато други ръце не посегнат към тях. Бях навикнала да си тръгвам от този дом с пълни ръце и благодарение на читателските вкусове на неговите родители се запознах със Стендал и Чехов, прочетох първия си Достоевски, дълго не можех да се откъсна от Сенкевич и изгълтах на един дъх Кен Киси и Керуак. И още много – пъстър свят, задочно препоръчан на жадното ми съзнание от едни четящи непознати хора. Вероятно трябва да израснеш сред книги, за да спреш да ги забелязваш, няма как да знам. Можех да ползвам за същото и обществена библиотека, но там всеобхватността на избора бе стряскаща и никога не знаех към какво да посегна, когато от рафтовете ме викаха и настояваха за вниманието ми стотици книги. В неговия дом те бяха нито толкова много, че да ме притискат със заплашителното си присъствие, нито твърде малко, за да нямам все пак някакъв избор какво да чета.
Нямам представа дали родителите му някога разбраха за малките временни липси на книгите им, но ако съдя по сина им, за когото това нямаше никакво значение, можех да задържа всяка една от тях. Никога не си го позволих, разбира се, но имах чувството, че когато отварям нова книга, тя някак въздъхва в ръцете ми и ми се предава, разгръща се със задоволство, че отново ще бъде четена. Ставаше напълно моя, отдаваше се единствено на мен. Книгите са за това, нали? Да бъдат четени. Оставиш ли някоя от тях встрани, след като си я използвал и захвърлил като задоволила те любовница, тя посърва от обида в светлината на дните, мълчи в нощите и изпада в ленива, тежка летаргия до времето, когато някой друг я вземе с любов в ръцете си. Избелява от силната светлина, пожълтява и става неочаквано крехка като старица, недочакала мъжко докосване. Не е ли така и с хората? Всъщност не. Ние не умеем да стоим и да чакаме. В природата ни липсва търпение. Създадени сме да действаме. Ако бяхме книги, щяхме да бъдем крайно непокорни такива – да стенем и да изискваме, да се гънем на рафтовете и да скачаме на главите на нищо неподозиращите хора, за да настояваме да ни обърнат внимание, да ни прочетат. С времето щяхме да намерим пролука в печатарското изкуство и грубо да пренаредим матрицата, за да създадем сами собствения си текст. Някакъв си автор ще ни казва какви сме, как пък не! Веднъж написани, изречени, освободени, думите заживяват свой собствен живот и се разкриват всеки път различни. Времето. Времето ги променя, защото различни сме самите ние, които ги четем.
Неловко пристъпих в това обикнато от мен пространство и въздъхнах от удоволствие при вида на старите си приятели с обърнати към мен гръбчета, от които стърчаха конци и ме мамеха вдлъбнати златни заглавия. Той отвори бутилка водка и ми предложи, докато галех леко книгите и се опитвах да позная коя от тях е моята този път. Отказах. Не можех да пия тази гнус, така предпочитана от него. По онова време не разбирах защо е нужно човек непременно да пие, за да се отпусне. Чувствах съзнанието си винаги стегнато, винаги нащрек, освен в моментите преди сън, когато реалността охлабваше хватката си, и държах усещанията ми да бъдат незамъглени от алкохола, остри и помнещи се. Не желаех да губя сетивата си в притъпена омая. Боях се от загубата на контрол, от разюзданите си емоции. Макар Тодор не един път ми беше казвал, че човек, който не се е напивал поне веднъж в живота си до безпаметство, не знае същинските си граници. Дори откровено ми беше заявил, че съм скована и прекалено стегната. Преглъщах обидата всеки път с усмивка, макар и крива, и отказвах да пия нещо повече от глътка вино, колкото да държа нещо в ръката си, докато говорим, и да създавам илюзията, че съм като другите. Въртях прозрачната чаша с елегантна форма на обърната камбана и намирах извинение да замълча, докато потапях устните си в червения рубин на евтиното мелнишко вино и се опитвах да събера мислите си.
Говорихме до късно. Както обикновено за книги, за музика, за какво ли не. За хората. За история. Часове. Бях изморена, но напрегната и не ми се спеше. Въпреки това някъде след полунощ си легнах сред чаршафите с чужда миризма и се опитах да се отпусна в хладния въздух. Потрепервах, но не само от студ. Не вярвам да съм задрямвала за повече от няколко минути, докато го чаках в следващите часове на свой ред да си легне на половин метър от мен. Потръпвах от желание, но и от страх да не бъда отхвърлена.
Въртях се така, докато дишането му стана равномерно и дълбоко и проклинах нерешителността си. Знаех какво искам, но не ми достигаше смелост да го направя. Стиснах очи и си представих свят, в който този миг ще е безвъзвратно отминал, а аз цял живот ще се чудя какво би било, ако бях открила смелост във вените си, достатъчна, за да направя тази малка крачка в тъмното. Само толкова. За после нямаше да мисля. Цял един живот, в който да се питам „ами, ако?“. Изгубен във времето момент, за който да съжалявам до края на дните си.
Не усетих как съм отметнала тънкото одеяло и стъпвам боса на ледения непокрит паркет. Осъзнах се, едва когато коляното ми бе на неговото легло и ръцете ми отмятаха завивката, за да го прекрача и да се сгуша в тясното пространство между топлото му тяло и стената. Той се извъртя, събуден, инстинктивно ми направи място и аз се плъзнах до гърдите му с ръка на сърцето, което биеше бавно и почти неуловимо срещу моето.
Застинах с широко отворени очи и потърсих бялото на неговите в почти пълния мрак. Голите му крака се отъркаха в моите, ръката му се приплъзна под главата ми, докато другата неловко слезе на кръста ми и леко ме притисна. Дишането му едва доловимо се учести. Пресегнах се към него в тъмнината, погалих го, докато възглавничките на пръстите ми не се спряха с неумела милувка на устата, която бях заобичала толкова много, и като се наместих срещу него, придърпах лицето му към своето. Устните му срещнаха моите за първи път. Вече нямаше значение, че е тъмно, защото пламналата ми кожа желаеше и изискваше да бъде погалена, и очите ми сами се затвориха в очакване.
Цялата се разтворих в усещането да бъда галена и превзета от езика му, който ме изучаваше настойчиво, а дъхът ни се сливаше и се разделяше пресекливо в играта на устните ни. Имаше лек студен вкус на алкохол, под който прозираше топлината на утро, погалило жива земя. Опивах се от него, губех се и се гънех с желание за повече, за по-дълбоко отдаване. Бях пламнала навсякъде, стоплена и леко влажна, докато кожата ми стоеше все така настръхнала с оголени нерви, въпреки топлината, която се излъчваше от телата ни в студения въздух. Плъзнах несмело ръка под тънкия памук на блузата му и погалих голата кожа на корема му, плосък и вдълбан между изпъкналите кости на таза му. Преместих ги нагоре, зарових се в косъмчетата, които покриваха гърдите му, погъделичкана от усещането за неговата мъжка различност до моята мекота.
Озовах се по гръб и той вече сваляше моята собствена тениска, докато аз дърпах и извивах ръба на блузата му, за да го накарам да я махне. Устните му се наведоха към гърдите ми, ръцете му сякаш бяха навсякъде и някак нетърпеливо, алчно ме обхождаха. Докато се опитвах да се отпусна и да се насладя на внезапния му устрем, търсейки нежност и желание, бельото ми се озова на пода, завивката го последва и само голото му тяло върху моето и пламналото ми очакване ме топлеха в мразовитата стая. Потръпнах. Желаех го, но някак всичко ставаше прекалено бързо, някак претупано и небрежно. Разтвори бедрата ми с колене и докато осъзная какво се опитва да направи, вече се опитваше да намери път към оголената ми същност. Инстинктивно събрах крака и го отблъснах, докато дишахме тежко и накъсано, а мозъкът ми изпращаше сигнали за нещо ужасно нередно, сбъркано и грешно.
Не ми беше дал време, не се погрижи да види дали съм готова за него. Просто бе решил да ме има, защото му се предложих сама, и да вземе удоволствието си в мен, без да помисли за моето. Тръпнех, но дори след кратка игра със собствените си пръсти под намачканите чаршафи у дома бях по-готова и влажна от сега, когато най-сетне бях решена да бъда наистина с него. Но можех ли да му го кажа, ако той самият инстинктивно не го бе разбрал? Колко жалка щях да бъда да обяснявам защо се отдръпвам, защо искам повече, защо не ми стига това, което несръчно и някак набързо се опитваше да вкара между разтворените ми бедра и да ме сведе само до едно междукрачие, готово да го задоволи? Бях повече от това.
Докато лежах до него по гръб, рамо до рамо в наситения лед на въздуха и на провала ни, се надявах да ме досегне отново с нежност, да ме поведе с търпение и с разбиране да се отнесе към страховете на девството ми, докато болката от първото проникване се разтвори в негата на общото ни желание и аз открия пътя към първата си кулминация. Вместо това студът бавно се настаняваше в мен, потта се вледени върху голата ми кожа с настръхнали зърна на гърдите, обидата и осъзнаването, че за него не знача това, което е той за мен, ме окаменяваше малко по малко. И днес не знам дали бях права и дали грешката не бе в моя неловък опит да бъда с него. Дали не сгреших, че оголих инстинктите му, след като беше пил, с полуизпразнено от съдържание съзнание, объркано от съня, изненадано от неочаквания ми, тромав опит да го обичам с тялото си.
Не си казахме нито дума онази нощ. Не ме докосна повече, не посегна да ме спре, когато се претърколих о голата му кожа и стъпих на ледения под, нито когато събрах в тъмното дрехите и завивките и се преместих в хола с книгите. Там се сгуших на дивана под меката светлина на един абажур на пода, придърпах одеялото около обидената ми същност и дълго гледах с невиждащ поглед книгите срещу себе си, внезапно оглушала за умолителните им гласове.
Дочаках развиделяването и само по далечния шум от автомобилно движение разбрах, че булевардът е буден и мога да се прибера у дома. Измъкнах се тихо, докато апартаментът мълчеше някак виновно, но с очаквана дистанцираност, и едва прихлопнах тежката врата зад себе си, за да не събудя момчето, което не искаше да бъде събудено. Стъпвах леко, на пръсти по познатите стълбища, едва различими на светлината на утрото и чак когато излязох в градинката между кооперациите, въздъхнах дълбоко, сякаш се измъквах от грабителство. Отблъснах се на стената на входа, поех аромата на пряснонавалял сняг и се приплъзнах по леда. Търсех сигурност поне в крачките си, докато умът ми се блъскаше обезумял и разстроен в черепната ми кутия и се мъчеше да се успокои. Малко преди да се изгубя между оголелите дървета в другия край, където тънка пряка пътечка свързваше градинката с близката автобусна спирка, се обърнах и погледнах зад себе си и нагоре. Мярна ми се намек за силует, като че ли се раздвижи завесата на стаята, от която бягах, загърбила срама си там, възненавидяла себе си и него. Но може би се лъжех в едва прииждащата светлина на утрото, все още неуловима и почти несъществуваща. Вероятно грешах. Но никога не разбрах.
Зимата отминаваше бавно и с упорството си да се задържи по замръзналите улици и вледенените ни сърца, замрели в летаргична депресия, ни измъчваше, вкоравявайки израженията и чувствата ни, докато се разминавахме като непознати по улиците, каквито всъщност всички сме.
Няколко пъти ми се обади. Мълчеше по телефона и сякаш го виждах как е опрял дългото си слабо тяло с леко прегърбени рамене на рамката на вратата и стиска изсветлялата пластмаса на жълтата слушалка в ръка, а лицето му е затворено и както винаги, без намек за усмивка. Суров човек беше той – мъжът, когото така неразумно обичах, и усмивките му без друго бяха редки, думите оскъдни, чувствата – никога на показ.
Някъде по това време, докато се опитвах да запълня неловкото мълчание с бъбрене за каквото ми дойдеше на ум, а после затварях телефона обезсилена и се изсипвах в самоненавиждаща се купчинка на пода, разбрах нещо, което никой не ми беше казвал и за което нито една книга не ме беше подготвила: не можем да избираме хората, в които се влюбваме. И не можем просто така да спрем да обичаме, дори да сме гневни, наранени и объркани, дори да усещаме в мълчанието на другия, че всъщност не сме обичани, а само ценени може би, но като приятели. Дори в болката на отхвърлянето продължаваме да обичаме, защото умовете и телата ни не знаят как да спрат да се саморазрушават от един копнеж, който завинаги ще остане неутолен.
Заобикаляхме в мълчание нощта, в която аз му се бях предложила и той бе готов да ме вземе, но без чувство, без грижа, без истинско отдаване, и никога не продумахме за нея, сякаш не се беше случила. Не се видяхме онази зима. Дори пролетта не ми донесе очакваното освобождаване и не вдигна тежестта, която стягаше гърдите ми и ме караше да се чувствам нищожна, жалка и малка.
Обади ми се, за да ме покани на рождения си ден, когато времето бе сменило още един сезон и есента меко напомняше за себе си в хладината на летните нощи. Поколебах се, замълчах, не знаех дали бих могла да понеса да го видя отново. В тишината, която настъпи, той тихо, някак далечно каза само няколко думи, но те преобърнаха вътрешностите ми и извадиха цялата ми болка навън: „Ние сме много различни с теб. Не си подхождаме, Калина“. Само толкова. Не се извиняваше, не търсеше разбиране. Каза го някак делово, сякаш е нещо, което стои в списъка със задачи отдавна и просто трябва да бъде отметнато. Да бъде казано, независимо дали боли. Без вина, с някакъв безпощаден егоизъм. Дишахме плитко, почти неуловимо, дори пращене не се чуваше по линията. Неочаквано за себе си му казах, че ще отида. После затворих.
Не плаках. Не знаех как. Не бях плакала от дете, когато раните от падането ми по твърдия плочник на село не завяхваха една по една, хванали коричките на порастването, а аз падах отново и отново и отварях нови рани върху старите. И сега ме болеше, но инак. Пулсирах отвътре с разбирането, че всичко е свършено, преди да е почнало, че нямам повече илюзии, зад които да се крия, нито празни думи, които да ме защитят. Бях се оголила пред него и той не ме бе поискал. Толкова. Не ме риташе, но и не ме вдигаше от пода в краката си. Прекрачи ме някак и отмина напред, защото животът продължава, макар да обичаме грешните хора и да ни обичат ония, които не искаме.
Време бе да продължа и аз – да го виждам отново, защото ми липсваше до болка онова, което имахме. Разговорите, споделянето, напрегнатото мълчание, което значеше толкова много за мен и вероятно нищо за него. Но преди всичко думите, играта на умовете ни, предизвикателството да надскачам себе си всеки път, когато ме надмогваше с идеите и мисленето си, толкова различни от моите. Не можех да спра да го обичам, но трябваше да се науча да живея с това и да намеря някакъв мир.
С бутилка алкохол, какъвто можех да си позволя по онова време, овладяно лице и спокойствие, каквото не чувствах, влязох в отключения апартамент, от който се носеше твърд метъл. Стените на ниската сграда пулсираха в ритми, различни от тези на сърцето, резонираха в костите, разбъркваха умовете, а телата залитаха като опиянени, изгубили равновесие. Не за първи път идвах на купон тук и заварих обичайната гледка на приятелите му, които пиеха и си говореха, насядали и подпрени на всяка повърхност. Алкохолът се лееше и не едно лице ме погледна с мимолетно угаснало любопитство, докато се провирах между телата, напълно чужда на всички, освен на един сред тях. Намерих го да слуша със затворени очи музиката и да поклаща глава в такт, изгубен в нея. До него някакво момиче се смееше неестествено високо и разливаше бира по себе си, докато се опитваше да привлече вниманието му може би, а ръката ѝ се плъзгаше по гърдите му някак хищно и свойски.
Отвори очи и ме видя. За момент само се гледахме така няколко разтеглени мига, после крива усмивка вдигна крайчеца на устните му и той кратко ми кимна. Една от редките му, мимолетни усмивки. Момичето реши, че е за нея и му се лепна, отърквайки ниското си пълно тяло в неговото. Вдигнах вежда леко подигравателно и му показах бутилката в мълчалив тост, преди да я оставя на препълнената с всякакви алкохолни отрови маса.
Внезапно се почувствах толкова чужда, така не на мястото си сред поклащащите се тела и яростната музика, която сякаш изсмукваше кислорода от дробовете ми и ми пречеше да мисля, че се запрепъвах към терасата, за да си взема въздух между неговите пушещи шумни приятели. Подпрях се на парапета, без да им обръщам внимание, и като затворих очи, се опитах да дишам бавно и спокойно и да успокоя ритъма на сърцето си. Съжалих, че съм дошла. Тук нямаше да намеря нищо повече от непознати. Ние не значехме нищо едни за други.
Отказах да вляза вътре и седнах на един неудобен стол в ъгъла, където посрещах всяка групичка, излязла за малко навън, пушех безгласно с тях, поглъщайки дима като пасивен съучастник и се затварях все повече в себе си, замислена, мълчалива и тиха. Зад мен светлината от приглушените лампи в апартамента държеше лицето ми в удобна сянка и никой не ми обръщаше внимание. Това беше добре, защото и аз не исках да общувам с никого. Налагаше се да изтърпя грешката да дойда тук, на сутринта да прекрача безредно налягалите тела и да се измъкна тихо навън, бягайки за последен път от тук, където не се чувствах на мястото си. Опънах крака и ги подпрях на парапета. Взрях се в онези упорити звезди, прекалено ярки, за да бъдат засенчени от светлинния смог над града, и които предизвикателно афишираха присъствието си над върховете на дърветата и високите сгради в далечината, забили ярки неонови реклами във видимия хоризонт.
Леко се отнесох, когато усетих как топло одеяло ме загръща. Извърнах се, но видях само високия му силует, който прекрачваше обратно в шумния хол. Стигаше ми и толкова, за да знам, че все пак не съм невидима. Усмихнах се с лека тъга, неочаквано ободрена, и се протегнах, за да раздвижа схванатите си стави. Завих се в одеялото, което миришеше на цигарен дим, и се зачудих защо не си взема такси, въпреки непредвидения разход, който това щеше да означава за оскъдния ми студентски бюджет, и да не прекратя това бдение, в което превръщах купона за рождения ден на човека, когото обичах. Но заслушах се в музиката, която някак се беше променила, и макар да не беше това, което харесвах обикновено, се оставих на думите да попият в мен и да ме прочистят със силата си. Останах. Бях там, по дяволите, с тялото и с духа си, и имах намерение да се насладя по свой начин, без да се съобразявам с условностите на другите.
Покрай мен се завъртяха няколко души, заговорихме се. Не разбрах как стана, но се озовах с чаша вино в ръка – тъмно, сладко и тежко. Даже отпивах смело от него, докато се смеех почти безгрижно. Надвиквахме се, за да се чуем през музиката, която излизаше на ритмични талази през отворената врата и насищаше въздуха около нас с яростни ноти. Не знаех имената им и никой не ме попита за моето. Понякога мълчахме, преди групичката да оредее и нови хора да заместят липсващите. Но един човек се задържа. Не го виждах много добре, светлината го огряваше отзад, но компанията му ми беше приятна. Донесе ми вода, когато гърлото ми пресъхна от разговорите на висок глас, дима и смеха. Допря един стол до този, на който седях, и опъна дългите си крака на парапета до моите. Скръсти ръце на корема си и докато музиката зад нас полека губеше силата си, а хората пияни и изморени от бушуващия хаос на нощта се подпираха който където свари, ние продължихме да си говорим все по-тихо, все по-лично, пренебрегнали света около нас.
Прозях се няколко пъти и го попитах за часа, за да се ориентирам колко остава до първите автобуси към студентското градче. Не исках да спя на неудобния стол, но знаех, че вътре няма да ми е по-удобно, защото и без друго всяка хоризонтална повърхност вече бе заета, а и беше задушно и тежко от алкохолните пари и цигарения дим. Не всички пушеха навън. Предложи да ме закара, за да не чакам. Изненадах се – студентите около мен нямаха собствен транспорт. Може би бе по-голям от нас и вече работеше. Не се поколебах обаче и не се побоях да се съглася, макар да не го познавах.
Тялото ми запротестира, когато се изправих и се опитах да се раздвижа на място, протягайки се нагоре и настрани с изпънати крайчета на пръстите на ръцете и на краката. Бях затворила очи и леко се олюлях, а той ме подкрепи, за да не падна. После бързо ме пусна, когато си възвърнах равновесието и го погледнах с внезапно събудени очи. Сетивата ми се напрегнаха, когато осъзнах, че тялото ми неволно реагира и се стреми към неговото, а дори не му бях видяла добре лицето и не знаех името му. Много вода щеше да изтече, преди да разбера, че в този момент някаква частица от инстинктите ми го е разпознала, пряко волята и мисълта ми. Разпознала го е като нещо, което сякаш е било и което ще бъде пак.
Наложи се да стъпвам много внимателно между телата на пода – някои спяха, подпрени един на друг на стените и на мебелите, други се бяха свили на килима и навсякъде се валяха пластмасови и стъклени чаши и бутилки – някои празни, а други недопити. Ужасих се като видях как някаква течност се стича по красивия капак на пианото и си наложих да потисна импулса да намеря кърпа и да го изтрия. Пианото не беше толкова скъпо, а цялата му повърхност бе лакирана и нямаше да се повреди и без друго, въпреки възмутителното отношение към аристократичното му присъствие в стаята. Не му бе за първи път, така или иначе. Щеше да оцелее, макар че едва ли одобряваше музикалните вкусове на младия си собственик.
Плъзнах поглед наоколо, доколкото можех да разпозная сред телата лицето, което търсех, и се стреснах, когато попаднах на него в коридора. Изглеждаше зле. Много пиян, напълно дезориентиран и неадекватен. Сякаш дишаше твърде плитко, замаян от огромното количество алкохол, което беше изпил. Стреснах се не на шега и се наведох да го вдигна от пода, опитах се да го освестя. Извиках името му, потупах го по бузите. Очите му бяха подбелени. Паникьосах се.
– Чакай, спокойно. Да го заведем в банята.
Подпряхме го и криво-ляво го извлякохме. Осъзнах, че съм напълно безпомощна и се разхълцах от страх, когато видях колко е зле наистина на светлината на силната флуоресцентна лампа, която разкриваше мъртвешкосив тен и внезапно увехнала като на старец кожа. Мъжът до мен го подхвана за гърдите и го наведе над тоалетната, докато се опитвах да се успокоя и да съм от помощ. Бръкна му в гърлото – доста грубо, но ефективно, и го държа, докато Тодор повръщаше съдържанието на стомаха си и се освобождаваше от отровата, която се надявах, че не е стигнала цялата до кръвния му поток. Повръщаше още и още, сякаш нямаше край, и острата миризма изпълни тясното помещение, докато и на мен не ми се догади.
– Дишай през устата – тихо и спокойно ми нареди, без да се обръща към мен, докато придържаше Тодор през гърдите, а аз бях способна единствено да държа дългата му коса далеч от лицето.
Повръщането го поосвести, вече не изглеждаше толкова зле. Поляхме го с вода и го подпряхме да легне на една страна, за да не се задави, ако повърне пак. Вдигнах мокър поглед към мъжа, който беше помогнал, и го намерих да се взира замислено в мен. Прехапах устни и му благодарих, защото не знаех какво щях да правя, ако бях сама. Най-много да извикам линейка и безпомощно да наблюдавам как отнасят човека, когото обичам, а сирените се отдалечават със зловеща окончателност. Години по-късно саморазрушителните инстинкти на Тодор щяха да го отведат до сериозен проблем с алкохола, но мен нямаше да ме има, за да гледам и да се опитам да помогна. В онази нощ се видяхме за последен път и макар понякога да се чувахме по телефона, пътищата ни милостиво се разделиха. Не спрях да го обичам, но вече не изпитвах нуждата да ме боли около него. Бях пощадена да гледам в какво се превръща.
Ръцете ми неочаквано се разтрепериха – от шок, от страх, не знам от какво. Взе ги в своите и ги разтри, за да вкара малко топлина в тях. Наведе се и духна, за да ги стопли, и докато стояхме на колене един срещу друг, а Тодор лежеше до нас, за момент забравих коя съм, къде съм, какво се случва, отделих се за няколко мига от тялото си, за да наблюдавам отгоре и отстрани разтегления миг на преплелите се погледи на двама почти непознати.
Вратата рязко се отвори и едно момиче влезе със залитане в банята. Изкикоти се, когато видя тялото на Тодор на пода и разпознах онази, която му се натискаше в началото на вечерта. Изхили се пак, промърмори някакво извинение и се изниза, оставяйки след себе си раздвижен въздух, пропит с воня и развала.
Нямаше какво повече да направя. Тодор дишаше спокойно, беше се унесъл и спеше, макар и на студения неудобен под. Повдигнахме го заедно и се насочихме към спалнята. Мъжът до мен безапелационно разбута сплетените полуголи тела на една двойка и ми помогна да го сложим до тях. Огледах се да намеря някое одеяло и го наметнах, грижливо завивайки всеки сантиметър от тялото му. Неволно се наведох и като отметнах кичур коса, се загледах в отпуснатото му в съня лице. Погалих го с опакото на ръката, сякаш да проверя температурата на кожата му, и с това мимолетно движение се сбогувах, макар тогава да не го знаех.
Мълчаливо ме закара до студентското градче, вяло и тихо в този част на нощта, когато дори най-запалените купонджии се предаваха в напредналите часове преди зазоряване. Каквото и да имаше в живота ми, най-важното винаги се случваше във времето на най-дълбокия мрак, когато дори куче не пролайва в съня си, а тишината е дълбока, тежка и пропита със самота. Насочих го към блока на семейните общежития, където имах късмета да живея. Не ме остави да се прибирам сама в последните метри от паркинга към входа, а слезе и дойде с мен. Във фоайето извадих картата за достъп и се обърнах неловко към него. Досрамя ме да го попитам сега как се казва след всички споделени думи и действия, далеч отвъд обичайните. Чувствах се толкова изтощена и празна, че едва се държах на крака. Мъжът се наведе леко към мен и докато се сковавах от притеснение, че има намерение да ме целуне, леко докосна бузата ми със сухите си устни и се отдръпна.
– Ще ти се обадя.
Да, бе, как не. Тръгна си, без да знае нито името ми, нито аз неговото. Не остави телефонен номер, не взе моя. Просто се завъртя на пети и излезе, докато аз стоях в яркоосветеното фоайе и хапех нервно устни, внезапно поруменяла от надигащото се в гърдите ми разочарование. В стомаха ми се беше свил възел. Тихото жужене на отключената от портиерната врата ме върна към настоящето. Махнах с ръка към затъмнената стая и безличното присъствие в нея и се мушнах набързо в коридора, за да се кача към стаята си и да се опитам да поспя поне малко, ако успея да изплувам от давещите ме объркани чувства.
Не ми се обади. Знаех, че не е възможно, и все пак се почувствах разочарована, когато и вторият ден отмина без никакъв знак от него. Опитвах се да продължа живота си, да се събера на стегната топка и да добутам някак до следващата минута, до следващия час, до следващия ден, докато в някакъв момент, надявах се, това щеше да се превърне от инстинкт за оцеляване, в неосъзната, безусилна реалност.
На третия ден ме чакаше, седнал на стълбите под силното следобедно слънце. Огнен. Огнян.
Обади се на следващия ден. И на по следващия. Работеше и учеше едновременно и нямаше много време, но ме изведе. После пак. Не знам защо не му отказвах, а упорствах да подлагам на това и двама ни, докато той се опитваше да налучка какво ме интересува, а аз стоях скована и цялата стегната от притеснение и всъщност не виждах нищо от това, което правехме заедно, не участвах наистина. Обичах друг. Тогава не си давах сметка, че любовта може да се превърне в тиха и притъпена нега, в спомен за себе си, нежен и тъжен, да остане само следа от онова, което е била, пренаписвайки ни, размествайки парчетата от пъзела на младостта ни. Че не се забравя, но прегаря. Не знаех, че винаги щях да обичам Тодор, но в сърцето ми можеше да има място и за друг.
Ако само можехме да обичаме онези, които обичат нас… Това ми се въртеше в главата, докато го гледах изучаващо, прямо и за първи път откакто излизахме заедно право в очите – дълго и без да отмествам поглед. Той ми се усмихна, в зениците му припламна нещо. Сякаш ме разпозна – онази, същата, с която бе говорил в почти пълния мрак, удобно спуснал се над една тераса в лятна нощ на изгубени сънища и заровени любови. Нямаше го онова предпазливо, почти разочаровано очакване, в което сякаш се надяваше да се събудя и да го погледна наяве.
Преместих се до Огнян, опрях тяло в неговото и го оставих да ме прегърне леко, докато затварях очи и отпусках глава на рамото му. Джазът се лееше около нас в примамливите неочаквани извивки на гласа на саксофона. Когато внимателно обхвана челюстта ми и ме извъртя към лицето си, отворих леко устни и се оставих да ме целуне. Имаше чист, свеж вкус, тръпчив и мъжки. Вдъхнах аромата на тялото му, когато задъхани се отдръпнахме, и носът ми се зарови в шията му, където сънната му артерия пулсираше едва доловимо. Разтворих се в музиката и в този единствен миг. Позволих си да съм там ненакърнена и цяла. Ръката му се ровеше в разпуснатите ми коси и изпращаше приятни тръпки от върха на главата чак до ходилата ми, а аз дишах дълбоко с притворени клепачи и се опитвах да приема без срам, че жената в мен го искаше.
Бавно намерихме път един към друг. Не беше лесно, не беше и бързо. Бяхме видели нещо у другия и си дадохме време, за да го опознаем и да изградим доверие. Основано на смях, на приятелство и на грижа, по непознати пътеки, пребродени от двама ни.
Първият път… Първият път бе радост и грях без вина. Отдаване, пресеклив дъх и трепет на две тела, които се търсят едно друго в бавната нега на взаимното сливане, в което участват сетивата, но и неуловимият дух, който ни прави чувстващи същества. Посегна към мен с колебание, сякаш се боеше да не го отхвърля. Потърси в очите ми потвърждение, докосна ме плахо и с нежност, сякаш се боеше, че може да ме скърши със силата си.
Огнено беше, и ярко. Задръжките ни падаха една по една, стопени от радост и сласт. Някога, някъде, сега и напред във времето, един мъж взема една жена и една жена се отдава на мъж. Докато мислите и сърцата им са чиста, ненадрана табула раза, в тях няма грях, няма срам, няма болка. И не застава друг между тях.
Обичам го толкова отдавна, че сякаш вече не помня как започна всичко. Времето милостиво спуска своето було върху нашето бивало Аз и тихо ни пренаписва знак по знак, докато остане само споменът за щастливите мигове, а другите изтляват до сенки – стриите на израстването, бледни следи на някога живите рани на девството, белезите на опита. Най-големият подарък, който можем да си дадем, е самото лекуващо време.


Публикувано от Administrator на 22.11.2020 @ 16:20:25 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Erin

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

13.04.2021 год. / 07:00:33 часа

добави твой текст
"Първият път" | Вход | 6 коментара (8 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Първият път
от malovo3 на 22.11.2020 @ 20:11:26
(Профил | Изпрати бележка)
Поздрави за дебюта! Успех!


RE: Първият път
от Erin на 22.11.2020 @ 21:06:45
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря. А мнението е?


Re: Първият път
от Lirik1 на 23.11.2020 @ 11:54:06
(Профил | Изпрати бележка)
Добре разказана история с еротичен привкус и фройдистки подтекст! Сайта вече има още един добър разказвач! Честит дебют, Бо!
От брега...:)


Re: Първият път
от Erin на 23.11.2020 @ 21:44:52
(Профил | Изпрати бележка)
За посрещането и топлия отзив – благодаря.

]


RE: Първият път
от mitkoeapostolov на 24.11.2020 @ 11:46:00
(Профил | Изпрати бележка)
Прочетох с интерес. Мисля, че повечето хора могат да се разпознаят в сюжета. Аз лично се виждам в лекуването на любов със сласт. Не съм съгласен с Тодор, че е нужно да си подхождаме, за да сме заедно и за да се обичаме. Напомни ми за новата песен на Алма - My mama told me.


Re: Първият път
от rady на 24.11.2020 @ 22:17:43
(Профил | Изпрати бележка)
Не чета много проза тук, но това го прочетох с интерес! Написано е доста "сочно", с хубави дълги изречения, на места хубави метафори, има поетика, но и една близка и характерна за определена възраст философия. Ще чакам следващото от Вас!


RE: Първият път
от Erin на 25.11.2020 @ 00:58:33
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря и за двата отзива, приемам ги изцяло положителни. Като се имат предвид недостатъците на прибързания край на текста, сте повече от щедри.
И аз никак не съм съгласна с Тодор. Различията са сочното в една връзка. Това си е чисто шикалкавене и заобикаляне на истината – той просто не обича Калина. Толкова.


RE: Първият път
от rady на 25.11.2020 @ 12:41:08
(Профил | Изпрати бележка)
Не, сочно имах предвид като изобилстващо на хубави, интересни думи, описания на усещанията - нещо такова!

]