автор: mitkoeapostolov

Предводителят на глутницата. Водачът на лова. Вождът на племето. Жрецът на боговете. Ръководителят на бойците. Царя на народа. Духовният водач. Религиозният наставник. Генералът от армията. Главата на Инквизицията. Министър-председателят. Патриархът. Главата на държавата. Главнокомандващият на армията. През цялата човешка история, погледите на човеците винаги са били вперени в тези, които са най-отпред, които са най-високо.
Напоследък е модерно да си лидер. Изглежда сякаш лидерите всеки ги храсва, търси или поне разпознава. С водените, хората си позволяват да се отнасят небрежно и подигравателно. Образованието все повече се променя – елитните училища произвеждат лидери, останалите водени. Наистина ли е толкова хубаво да си лидер (в контекста на това, че сред хората показността на водачеството все повече се превръща в болест)?
От дете си спомням, че мечтая да съм лидер. Първият ми успех беше във втори клас, когато класната ме избра за отговорник на класа. Тази позиция загубих бързо, заради безотговорно отношение – все забравях да нося тетрадката, където се нанасяха червените сърпичуци и черните точки на всеки ученик.
Същата година бях избран за знаменосец на училището – позиция, която запазих до седми клас. В гимназията отново бях избран за отговорник на класа, този път от самите ученици. На всички места, където ме наеха на работа, рано или късно ми предложиха ръководни позиции или участие в ръководни събития.
Какво научих от този опит. Лидерът привлича внимание и уважение. Изисква се страшно много енергия да бъдеш забелязан като лидер, още повече да изиграеш ролята, както се очаква от тези, които те избират за такъв. Със сигурност е добре всеки човек да заема лидерска позиция поне няколко пъти в живота си, за да добие самочувствие и увереност в себе си.
Лидерството, както и всяко друго лекарство, обаче трябва да се употребява в мярка. Човек лесно се пристрастява към вниманието, уважението и най-вече към измамното усещане за контрол над хората и реалността. Затова, когато дойде време отново да заеме позицията на воден, не е в състояние „да пусне кокъла”. Последствията от вкопчването могат да са разнопосочни.
Тези, които са ми се случвали на мен или съм наблюдавал сред близки и приятели са следните. Да напрягам последни сили за силни оценки, за да съм сред отличниците, което ме оставя без енергия да кандидатствам за добра работа. Да се насилвам да участвам в конкурси за лидерски позиции, без да го желая и без да имам сили за това. Да спечеля момиче, в което всички са влюбени, без да я обичам, просто, за да докажа, че аз съм лидерът.
Дядо ми беше на висок партиен пост преди 1990. Беше свикнал да е директор, да заповядва и да го слушат. След като го пенсионираха не можа да свикне с позицията на обикновен човек и се пропи. Баща ми беше ръководител в полицията и беше свикнал със същите привилегии. След пенсионирането му обаче, изпадна в тежка депресия, защото не можеше да приеме, че хората, които довчера са го боготворели, днес го подминават на улицата.
Мотото на майка ми, която е на ръководен пост в министерството на образованието, за смисъла на живота е: „всичко е борба за привилегиите”. Няма нужда да казвам, че с притеснение очаквам какво ще се случи, когато и нейните привилегии бъдат отнети след скорошното ѝ пенсиониране.
Каква е алтернативата? За да илюстрирам идеята си – ще използвам двата пола – мъжкия и женския. Нека, заради обществено приетия стереотип приемем мъжкия пол като лидерски, а женския като воден. Мъжът винаги казва, жената винаги изпълнява. Възможно ли е такова семейство? В баланс ли е такова семейство? Успява ли да отгледа щастливи деца? Не. В балансирано и щастливо семейство, ролите постоянно се менят. За едни неща води мъжът, а жената изпълнява, за други води жената, а мъжът изпълнява.
Същото е и с лидерството. Лидерите трябва да научат, че ок в определен период да са водачи, а в друг последователи. Това не трябва да са само празни приказки, а обществена нагласа. За да може тази трансформация да е плавна и здравословна, обществото трябва да промени стереотипа си на поведение и да уважава изпълнителите и последователите, точно толкова, колкото и лидерите, защото без тях, лидерите остават само лъскава опаковка, лишена от съдържание.
Само когато се научим да ценим миячката на тоалетни толкова колкото и ръководителката на здравното министерство, ще имаме смислени лидери и качествени изпълнители, които не се страхуват да сменят местата си.