автор: vladislavnedialkov

Изгасва окъсяващият ден
в яките на стаените върхари,
а сенките, полегнали пред мен,
кервани са от стари катунари.
Там облаците, с тъмните калпаци,
подпират се на слънце прегоряло;
лъчите му – игриви веселяци –
надбягват се през дворче опустяло.
Сподирен от бездомни ветрове,
с носталгия светът ме упоява;
клепалото ръждиво ме зове
и стомничката чака ме тъдява,
оставена пред прага на зимника,
нашарена от весели бои.
С бърдучето си пак ли ме извика?!
Напълнена от дядо ми с шира,
тя ставаше в миг биещо сърце
на люшнатите, празнични хор?,
танцуваща през множество ръце…
Днес моли ме с опечения глас
на глината си, майчина и родна,
с ръцете си да я напълня аз,
но чувствам я тъй празна и безплодна!
Как пусто е у мене, като в нея;
душата ми от тялото отвърза
с целувката си приказната фея,
преминала през дните ми набързо!
С рефрена на църковния тропар
изпраща ме тъмата вероломна,
и споменът до стария дувар
разбит е като счупената стомна!

Владислав Недялков