автор: vladislavnedialkov

На римите езикът разбираем
с магията е сходствено велик...
със ямбове ези-тура играя
в алхимия на тайнствения миг.
И залезът, детенце на коляно,
присяда и се сгушва за разкош,
а лампата ми с крушката отрано
посреща въжделенната ми нощ...
И думите лепят се по листата,
и кацат като нощни пеперуди,
с червените очи върху крилата,
красивото в зениците събуждат.
От песните ръмовни на улука,
долита позабравен стар рефрен,
и сякаш че прошепва ми: “ На слука”
Сам Господ в закъсняващия ден!
Пред утрините кротко нагостявам
две гълъбчета с крайщника от хляба;
в прозореца мъглица изтънява,
играеща на сляпата си баба.
А вятърът, скиталец с мандолина,
припява ми от гъст зеленогор;
нагарча неузрялата къпина
в междата на запуснатия двор.
Нощта е като вила-самовила,
облечена във роклица ефирна,
и цялата ми жалост е изпила
с прегръдката от дъхавата смирна.

01.03.2020 г.
Владислав Недялков