автор: Virginia

Лирична проза

Монахинята пристига на морския бряг, за да изпрати залязващото есенно слънце. Тя е щастлива без да знае това. Обича да стои на Вълнолома и да наблюдава морето и ветрилото на прелитащите чайки.
Тук ветровете кръстосват своите камшици над бягащите вълни и развяват монашеските и дрехи така както издуват платната на корабите в морето. Идва тук само за седмица през годината, но за нея това е миг от вечността. Нейните преживявания са единственото и богатство. Усеща се влажна, солена и свежа – като морска вълна, спряла да отпочине на брега. Намерила е „обителта на своето покаяние“. Станала е монахиня по една единствена причина: копнеж да служи и да принадлежи. Силна била духовната и жажда по бога и все по-силна и неутолима ставала тя в молитвите и. И тя оставила всичко в света, за да се посвети само и единствено на Него, по когото изгаряло сърцето и.
Тя застава срещу огледалото на вселената и от там черпи своята собствена безкрайност, съзерцава вроденото и величие.
Този, който не е успял да се срещне със своето истинско призвание неговият живот е ад.
В съвременния свят всички живеят далече от себе си...А от тях се очаква само да изпълняват божията повеля – да обичат своите ближни.
За какво ли мисли, когато остава самичка тук? За тайните на морето и земното битие!
За Божията любов! За Сътворението! За тъгата на Вечността и за краткостта на живота!
Безлюдния морски бряг е обладан от царствената власт на есента, прогонила далеч съвременната смет на цивилизацията.
В тази безбрежна шир изглежда нищожна всичката суета на света. В далечината се носи самотна лодка, обвита в синя мъгла – като мираж. Самотен рибар стои зад тежките весла.
Монахинята долавя гибелния глас на морето. Дишат неспокойно дълбините му. Там навътре в дълбочината се заражда коварно вълнение и прииждат огромни вълни към брега. Като яростни хали, изплезили сребристи езици вълните прииждат, пръскат се и отново събират сили и потеглят към брега. Заливат солени сълзи черното и расо. Тя се моли но своя Бог да спрe бурята, моли се за спасението на самотния рибар и на всички страдалци. Погледът и се премрежва и тя вече не вижда. Вълните са огромни. Не стихва стихията и се заканва да отнесе и нея. Морето иска да потопи лодката и рибарят от миража. С неутолима гладнишка страст стихията посяга към него, за да го отнесе в обятията си и да го погребе в своите дълбини.
С пребледнели развълнувани устни тя продължава да моли спасение.
-О, Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, запази живота на всички, които се борят със стихиите! - мълви Монахинята.
Морето е жестоко в своята нежност и страстно в стихията на своето лудо препускане. Тя вярва, че бурята на страстите, с които се бори и бурята, която ще потопи лодката на бедния рибар много си приличат. Същият рибар обаче успява да се отскубне от ноктите на бурята и продължава с реквиема си да предизвиква морските вълни. Ако друга буря утре потопи отново рибаря, то песента му ще се слее с гласа на морето и ще продължи да отеква още по-тържествено! Бурята, която убива нейните пориви, не е в състояние да унищожи нейната вяра. Нейната скръб и нейната радост се сливат зад хоризонта и в това се състои нейното величие и превъзходство над всекидневната суета и греховност на цивилизацията.
Изпълнено с грохота на стихиите морето успява да я приласкае. Страстните му въздишки обладават обречените на безбрачие тяло и душа. В това е магията на този любовен акт, когато нежността е по-силна от стихийния гняв на бурята.
Задъхано диша морето. Все по-тежко и все по-плавно бурята спира.
Монахинята върви по вълнолома. Вятърът гали нейните невидими рани. Тя чувства спокойния бриз на морското дихание и Вярва, че я е докоснал Бог!

Венеция Маркова