автор: liulina

Неприятно е когато е неделя, а нямаш пари. Зизу разсъждаваше по този казус сипвайки в чашата си последното останало кафе.
Днес беше почивният и ден и тя знаеше, че няма да ходи никъде, щеше да учи и да дояжда остатъци. Моника беше заминала да види родителите си за през уикенда споменала бе, че ще дойде утре направо за лекции. Зизу излезе на терасата, където я чакаше недовършена от седмици картина. Нямаше вдъхновение, нито прозрение какви да бъдат цветовете на нейния пейзаж. Беше нахвърляла с молив щрихите на една градина от детските и години, картина от моменти, в които е била щастливо дете. Все пак искаше да улучи сезона на най-чудесния миг в тази градина от детството. Нея не я вълнуваше настоящето, защото се чувстваше като в блато, в което затъва всеки ден. Губеше наивността си и вече не гледаше звездите, мечтите и сякаш отлитаха като летен вятър. Какво можеше да стори тя, девойка на деветнадесет години, отрасла при приемни родители, твърде висока за повечето младежи, летяща в облаците до скоро? До скоро, колко скоро, до мига, в който осиновителят ѝ я изнасили и тя направи аборт, няма и две години от тогава. Не беше разказала на никого за преживяното. Приемната и майка, която беше добра жена не знаеше за това. Зизу избяга след аборта и дойде в големия град, тук завърши средното си образование вечерно и я приеха с изобразително изкуство и български в университета. Беше самоук художник, вероятно наследила нещо от истинските си родители, за които така и не разбра нищо. Тя сама се беше нарекла Зизу, иначе истинското и име беше Сузана. Просто не искаше да и викат Сузи, не и харесваше. Седеше пред картината и изведнъж се сети за чудесния уикенд с Диман, едно момче от компанията ѝ като дете. Той беше с две години по-голям от нея и винаги я защитаваше. През този уикенд двамата се бяха качили на черешата и хапваха от узрелите и плодове. Разговаряха за нещата, които искат да постигнат и Диман я целуна по бузата. Вече знаеше какво ще нарисува, ще нарисува този прекрасен миг. На вратата се почука, не очакваше никого. Стана и влезе в стаята, прекоси я бавно сякаш чакаше този, който стоеше на вратата да се откаже, но той не се отказа. Зизу отвори вратата, а там стоеше Виктор Стоилков, един състудент. Тя го изгледа, а той се изчерви, но все пак я попита:
- Искаш ли довечера да играем карти при Ани и Петя?
- Ще си помисля, кои ще са там?
- Соня, Добри и Боян и аз.
- Добре щом няма да идват други ще дойда.
- Добре ще се радвам, приятен ден!
- Приятен и на теб!
Зизу затвори вратата и отново седна на стола пред картината. Постави основа и започна да реди пъзела от спомена си. Изведнъж под терасата се чу някакъв сблъсък. После викове за помощ и Зизу погледна за да види какво става. Долу на паважа лежеше тяло на момче, а до него една кола със смачкана предница. До колата стояха друго момче и момиче, които се бяха прегърнали. Момичето плачеше. След 10 минути дойдоха линейка и полиция. Явно момчето беше още живо, защото го качиха в линейката, а полицията започна да разпитва младежите. Зизу не чуваше нищо от това, което си говореха, но не искаше да я пишат за свидетел. Прибра се в стаята за да не я видят полицаите. Погледна стенния часовник и изведнъж осъзна, че денят почти е минал, минаваше шест вечерта. Тя влезе в банята и започна да мие къдравата си кестенява коса под душа, капките се стичаха по бялата и леко закръглена снага и потъваха в канала. Зави се с хавлията и си изми зъбите, после се погледна в огледалото за да прецени как ще се гримира. Може би не трябваше да се гримира, все пак щяха да играят карти през две врати и щеше да е странно да е гримирана. Избра да не се гримира. Намигна с едното синьо оче на луничавото лице, което я гледаше от огледалото. Облече си анцуга и си върза косата. Все пак имаше малко от парфюма, който Стилян и подари на рождения и ден. Напръска се за да мирише приятно на себе си. Вече беше напълно готова. Излезе и заключи стаята си. Пред вратата на Ани и Петя се бяха насъбрали около двадесет човека с тъжни физиономии.
- Какво се случило? – попита озадачено, като усещаше, че е свързано с катастрофата пред общежитието.
- Днес видя ли Виктор Зизу? – попита я Петя
- Да, за това съм тук.
- Ами явно малко след като си го видяла, той е бил бутнат от кола и в момента е в болница.
- Няма да играем на карти, събираме се да отидем и да разберем как е той, ще дойдеш ли с нас?
- Разбира се. – Зизу знаеше, че не е имало какво да стори в онзи момент на който стана неволен свидетел, но се чувстваше виновна пред себе си, че вместо да помогне се скри в стаята си.

(следва)