автор: pastirka

Потрепват днес в цедилото на мрака
последните въздишки на светулките.
Спокойни бъднини ти още чакаш,
Родино, с плач надвесена над люлките.

Очите си изгледа за децата,
прокудени да търсят хляб зад граница.
Нещастните сираци на съдбата
с реликва тръгват - шепа пръст във раница.

Опитват те да пуснат жилав корен,
но тази шепичка не е достатъчна.
Животът, след дълбоката си оран,
не слънцето засява, а коматче.

Така разединени и далечни
сънуват, че при тебе са се върнали.
Отдавна знаем истината вечна,
съдбата ни тя може да обърне.

Прозрял в Съединението силата,
народът мъдростта си завещал ни е.
А ние като войни Самуилови
на сто слепци с единствен зрящ останахме.

06.09.2020