Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Remar
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13952

Онлайн са:
Анонимни: 284
ХуЛитери: 3
Всичко: 287

Онлайн сега:
:: Albatros
:: kameja
:: valchebnica

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТъпкано
раздел: Разкази
автор: Heel

Задачата на пръв поглед изглеждаше сложна, обаче Дора Гоцова прецени, че ще се справи. Бе мислила много по въпроса и на моменти, заради колебанията, бе напът да се откаже. Това нещо определено не бе по силите на всяка жена. Първо на първо тя тежеше едва 52 килограма, докато мръсникът бе същинска грамада – 130 килограма, повечето от които мускули. Страх я бе, разбира се, но чувството за справедливост й даваше сили.
Подготовката й се състоеше от занимания с фитнес и тренировки по боравене с еднометрова щанга. Дълго блъска един пън в гората, за да свикне с вибрирането – смяташе да нанесе поне десет удара, затова захватът й трябваше да е уверен. Опасяваше се да не се размекне, ако потече обилно кръв. Тя по принцип трудно понасяше кървави гледки. Да, имаше рискове.
Тя не смяташе да убива този Иван Стоянов, известен най-вече с прякора си Морука. Идеята бе да го повали с удар в корема, а после да отупа хубаво гърба му. Щеше й се да чуе хленчове и молби за милост.
Дора дълго бе увещавала приятелката си Мария да се оплаче в полицията от побоите, но тя категорично отказа. Беше я страх. Отнасяше здрав пердах почти всеки ден и въпреки това си траеше. Заради детето, така твърдеше. Но не бе редно подобно насилие да остане ненаказано. Дора щеше да реши проблема. Тъпкано щеше да върне на Морука сторените злини.
Само допреди седмица не й бе минавало през акъла, че ще влезе в ролята на отмъстителка, защото бе кротка по природа. Но когато видя насиненото тяло на Мария и следите от душене, нещо в душата й се пречупи.
Осъзнаваше, че има опасност да се озове в затвора, но не й пукаше – при това положение истината за побоите върху Мария щеше да излезе наяве, вероятно. Първоначално Дора бе смятала лично да подаде жалба в полицията, на безкрайно търпеливата и покорна Мария бе заявила, че ще отрича. Заради детето. Ето така се бе стигнало до настоящата ситуация.
Беше някъде към полунощ. Черният джип на Морука сви към паркинга. Дора си сложи скиорската маска и приклекна зад един храст. Сърцето й биеше учестено, ръцете й потреперваха. Но допира до хладната стомана й донесе мъничко спокойствие.
Решителният момент наближаваше. Морука слезе от джипа и го заключи. Закрачи бавно към входа, като си тананикаше някакъв попфолк хит. В тъмнината огромната му фигура изглеждаше още по-заплашителна. Дора се промъкна зад него и замахна с щангата.
Ударът й попадна точно под ребрата на Морука, който изпъшка и се приведе леко, извръщайки глава. Дора го цапардоса още веднъж, този път ниско в корема. Ефектът не бе особено впечатляващ. Мръсникът бе изключително здрав. В този момент младата жена осъзна, че има опасност да пострада. Ако не успееше да го повали с третия удар…
Щангата се заби в гърдите му. Морука подгъна коляно, но не падна. Размаха ръце, ръмжейки като див звяр. Дора се поколеба. Нещата не се развиваха според плана й. Прииска й се да побегне. Тогава си спомни за страданията, които бе преживяла Мария, и отново се втурна в атака.
Но Морука вече се бе окопитил. С лекота изби щангата от ръката й. Дора побягна, но в един момент нещо я помете и запрати във въздуха. Последва тежко падане. Започнаха да се сипят ритници и светът угасна като духната от вятъра свещ. Взривът от болка бързо заглъхна в мрака. Миг преди да изпадне в безсъзнание, Дора осъзна, че се е провалила. А планът бе толкова добър…
Свести се от силно раздрусване. Намираше се на задната седалка на някакъв автомобил. Вероятно я караха към болницата. Всичко я болеше, струваше й се че тялото й се е разпаднало на части. Голяма подутина бе затворила напълно лявото й око. Докато се мъчеше да проговори, й се зави свят и небето, което се виждаше през страничното стъкло притъмня. Затвори окото си и минута по-късно отново заспа.
В следващите часове се разбужда неколкократно, защото някакви хора я местеха и правеха нещо по тялото й. На моменти болката ставаше нетърпима.
Дора спа два дена, а когато се събуди, видя, че е настанена в стая с бели стени. Мястото незнайно защо не миришеше на болница. Огледа се притеснено. На перваза на прозореца имаше десетина саксии с цветя. На тавана висеше кичозен полилей. Левият й крак бе в гипс от глезена нагоре и лежеше върху купчина възглавници. Дясната й ръка също бе гипсирана, до рамото. Дора напипа няколко лепенки на лицето си, за щастие обаче вече можеше да вижда и с двете очи.
– Хей, има ли някой тук! – подвикна тя и се надигна на лакти.
Няколко секунди по-късно на вратата се появи жена на средна възраст. Бе възпълна, с грубовато лице. Носеше домашен пеньоар.
– О, мила, радвам се, че се свести – промърмори жената и се усмихна.
– Това тук болница ли е? Странно ми се видя…
Жената не благоволи да отговори. Изхвърча като тапа навън.
Не след дълго на прага цъфна Морука, гол до кръста с пура в ръката. Като видя увисналата долна челюст на Дора, се ухили и заклати глава.
– Радвам се, че си по-добре – подхвърли той и се настани на стола до леглото. От върха на пурата му падаше пепел.
Дора прехапа устни, чудеше се какво да каже. Още не се бе вцепенила от ужас, но нещата вървяха в тази посока. Зачуди се как е възможно да е получила медицинска помощ, а същевременно да се намира в дома на Морука.
– Ама ти май си глътна езика? Спокойно, не ям хора.
Дора затвори очи. Опита се да събере мислите си, но не успя.
– Помня те, ти си приятелка на Мария от училището. Доротея, нали така ти беше името?
– Само Дора.
– Аха, ясно. Здраво удряш, госпожице, впечатлен съм. Още ме боли коремът. Куражлийка си, признавам. – По лицето му личеше, че е искрен в това, което казва.
На Дора й се виеше свят от напрежение. Правеше отчаяни опити да запази самообладание.
– Та да попитам… – Морука дръпна от пурата си и примижа от удоволствие. – Защо ме нападна?
Изведнъж на Дора и хрумна да се държи нахакано.
– Трябва да си много тъп, за да не се сетиш! Нямаш право да пребиваш Мария!
– Така си и мислех. Само че Марийка ми лази нарочно по нервите и си е заслужила боя. Денем ме отбягва, а когато си легнем вечер се прави на уморена и не дава да я чукам.
– Ами не я бий, простако!
– Моя жена е, ще правя с нея каквото си искам.
Дора изсумтя. Каза небрежно:
– Закарай ме вкъщи! Не ми се стои тук!
– А, не, мила. Доста се потрудих, така че нямам намерение да те пускам.
– Потрудил си се?
– Ами намерих лекар, който да те прегледа. Той даже донесе мобилен рентгенов апарат, за да види в какво състояние са кокалите ти. Дори болногледачка ти осигурих.
– Благодаря, нямаше нужда. Можеше просто да ме закараш в болница.
– Тук ще стоиш! Точка!
В този момент Дора си помисли, че едва ли ще излезе жива оттук.
– Къде ми е телефонът?
– Счупи се при инцидента на паркинга, така че го хвърлих.
– Къде е Мария?
– Пратих я при майка й. Писнало ми е от нея.
– Какво смяташ да правиш с мен?
– Ще те лекувам, миличка. Чувствам се виновен, че те пребих. – Той се подсмихна лукаво и плъзна длан по гипсираното й коляно. – Знаеш ли…харесва ми да те гледам как спиш. Вчера цял час те наблюдавах.
– Близките ми ще ме търсят.
– Дреме ми.
– Махай се! – изсъска Дора, вкарвайки в тези думи целия си останал кураж.
– Обичам лоши момичета! – каза Морука, козирува и се изниза, ухилен до уши. А Дора си каза, че вероятно скоро ще бъде изнасилена и убита. Поплака си, а после, както бе изтощена от тревогите и болките, заспа.
„Той знае, че ако ме пусне, веднага ще се оплача в полицията и ще му докарам купища неприятности. Трябва да избягам, друг вариант няма!“ – мислеше си Дора късно вечерта. Досега не бе ставала от леглото и се съмняваше, че ще може дълго да стои права, но обстоятелствата я принуждаваха да се задейства.
Отне й пет минути да извърти гипсирания си крак настрани и да го спусне на пода. Мощният взрив от болка в коляното постепенно заглъхна. Изправи се на здравия крак и изчака да отмине замайването. Нямаше на какво да се подпира, така че се налагаше да натоварва пострадалия крайник. Босото й стъпало се отърка в пода и стъпи, но не стабилно, защото нещо я пробождаше мъчително в прасеца. Осъзнавайки, че рискува да скапе още повече здравето си, Дора закуцука към вратата. По пребледнялото й лице се стичаше пот.
Вратата естествено бе заключена. Дора сведе отчаяно глава и се затътри обратно към леглото. Легна си и се намести в удобно положение. Чувстваше се така, сякаш е пробягала маратонската дистанция. Дори и да успееше да се измъкне от къщата, без патерица нямаше да може да стигне далеч.
На сутринта Морука дойде „на свиждане“. Този път беше с чаша кафе в ръка.
– Искаш ли кафенце, сладурано? – попита той и я загледа с любопитство.
– Не, благодаря.
– А, ти си ставала, Гоцова! Не мога да повярвам! Коляното ти е на сол, а ти пак ходиш! Кораво, много кораво момиче! Обичам коравите, смели момичета!
– Откъде знаеш, че съм ставала?
– Ами стъпалцето ти се е зацапало. Подът явно не е много чист. Ще заповядам на онази мърла да тегли един парцал.
Той извади влажна кърпичка от пакетчето на скрина и се зае да почисти. Старателно изтърка почернелия табан на левия й крак. После фиксира поглед в пръстите й, сякаш се канеше да ги целуне.
– На лошите момичета им отива черен лак. Нали нямаш нищо против да те лакирам?
Дора отвори уста да възрази, но в крайна сметка се отказа. В крайна сметка се разбраха лакирането да бъде отложено за друг ден.
Болногледачката донесе паничка супа и Дора започна да се храни – тя бе левичарка, така че не бе проблем, че не може да използва дясната си ръка. Обаче се направи на некоординирана, за да демонстрира слабост.
– Така ще се изцапаш, мила – каза Морука и взе паничката. Поднасяше внимателно лъжицата към устата на болната и търпеливо я изчакваше да лапне и да преглътне. Този жест не изглеждаше естествен за грубиян като него.
След като се наяде, Дора го отпрати с небрежно махване на ръка. После тя дълго разсъждава върху поведението на Морука. Каза си, че трябва да направи каквото е по силите й да задържи нещата под контрол. Дали не трябваше да действа чрез демонстриране едновременно на физическа немощ и непукизъм? Нещата като че ли се получаваха, засега.
На другия ден Морука донесе чифт патерици, канадки. Подпря ги на стената и каза:
– За да можеш да се разхождаш из къщата. Ще ми е приятно някой ден да вечеряме заедно в трапезарията.
– Благодаря, ще пробвам дали с една ще мога да ходя – отвърна Дора и кимна към гипсираната си дясна ръка. Надигна се с пъшкане от леглото и се подпря несръчно на патерицата. Бе леко приведена, сякаш се страхуваше да не падне.
– Браво! Добре се справяш! – окуражи я едрият мъж.
Тя запристъпва към прозореца, като се стараеше да не натоварва много болния крак, който бе принудена да завърта настрани при всяка крачка. Лицето й се бе изкривило в болезнена гримаса. Наклонил глава, Морука я гледаше с тъжно умиление, както се гледа кутре, което се мъчи за изкатери стълбище.
Вечерта хапнаха в трапезарията. Всичко мина благополучно, като изключим факта, че Морука се опита да я поопипа, докато й помагаше да подпре счупения си крак на табуретка. Тя го перна с патерицата и се намръщи, а той се извини и до края на вечерята се държа възпитано.
Следващите няколко дена минаха спокойно. Морука рядко се вясваше, защото имаше много работа в автокъщата си. Дора гледаше да прекарва поне един час дневно на крак, но й бе трудно, много трудно.
Дора разбра, че се очертава нещо лошо, когато болногледачката обяви, че трябва да я изкъпе. Къпането се състоеше в изтъркване на тялото с мокри кърпи и измиване на косата в леген. Дора се почувства физически освежена, но тревогата й не намаля. Трябваше да се подготви психически за… призляваше й само като си помислеше…
Към полунощ Морука се домъкна в стаята. Изкъпан, сресан, по боксерки. Дора се престори на заспала.
– Не се прави на заспала! – тросна се той и седна на леглото.
– Какво искаш, простако? Остави ме на мира!
– Желая те, Дора, ама много! Цял ден все за теб мисля.
– Имаш си жена, а и аз не съм във форма. Не е сега времето да се правиш на Донжуан.
– На какво?
– Няма значене. Махай се! Спи ми се.
– Ама ти не разбираш ли, че те обожавам. Винаги съм мечтал за такава красива, умна и наперена жена.
– Имаш си Мария.
– Тя е адски скучна и смотана. Чудя се как можах да се оженя за нея.
– Не!
– Напротив! Сега ще те изчукам, малка мръснице!
Дора осъзна, че няма да може да го спре. Идеше й да се разпищи, но не го направи. Затвори очи и се опита да прочисти съзнанието си. Имаше известен опит в самохипнозата. Докато Морука плъзгаше език по интимните й части тя се пренесе в друго време и на друго място. Представяше си, че е с гаджето си от гимназията, който си падаше малко хулиган, но иначе бе добър по душа. Благодарение на фантазията си Дора се предпази от наранявания. Даже за кратко, когато краката й бяха вирнати високо и целият свят се тресеше от тласъците, изпита някакво странно подобие на удоволствие. Срам не срам. Всичко приключи бързо, за няма и пет минути. Морука изгрухтя и се отпусна върху нея.
– Внимавай, Морук, ще ме смачкаш!
Той се надигна и я загледа със светнали очи.
– Обичам те, Дора!
– И аз те обичам, Морук – отвърна тя след кратко колебание. – Но се разкарай, защото съм адски уморена и всичко ме боли. Нуждая се от почивка.
– Разбира се, скъпа.
От този момент нататък Морука се държеше като влюбен хлапак. Дора успяваше да го озаптява със стандартното оправдание, че не се чувства добре, като не спираше да търси начин да избяга.
В крайна сметка възможност се отвори. Дора се изниза от къщата и закуцука нагоре по склона. Трудно й бе само с една патерица, но се справяше. Видя път и се запрепъва към него. Тъкмо размахваше ръка, за да спре приближаващия се микробус и откъм къщата се разнесоха викове. Морука явно бе прочел бележката й:
„Мразя те, Морук. По-противно същество от теб не познавам. Ще направя всичко възможно да изгниеш в затвора.“
– Какво станало тук, госпожо? – попита шофьорът, докато помагаше на Дора да се настани на седалката.
– Нищо особено…просто му го върнах тъпкано!
– Какво да направя?
– Обадете се в полицията, аз ще обясня всичко.


Публикувано от Administrator на 24.08.2020 @ 18:20:39 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.01.2022 год. / 21:16:50 часа

добави твой текст
"Тъпкано " | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

RE: Тъпкано
от kameja на 24.08.2020 @ 22:11:55
(Профил | Изпрати бележка)
Чета, всички разкази, които публикувате. Интересна поредица от истории за потрошени жени с висок дух и силен характер.


RE: Тъпкано
от Heel на 25.08.2020 @ 12:46:45
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря! :)

]