автор: lirik1

Така и не се научих да затварям след себе си вратите
на мними приятели в дъжда от стрели и пайети
Вървях през гори тилилейски и плачех
Изпълзяваше котилото отровни змии
на които чупех в камък зъбИте
И събирах в нАпръстник силни отрови
С броеница в ръка отмятах зърната
на ронливото време в онези
и безпътни години
на страст
И любови измамни

Бягах и се криех в руини на древни текета
И късайки струна след струна
в душата си
музицирах без страх
прословутото си пицикато
За теб
моя първа любов
моя мила и малка Ребека

Навън валяха леонидни юлски звездите
И луната ах милваше други мъже
с бялата си и красива
студено бяла магия

А аз на дъното събирах
позеленели алтъни
И
претопявах
в поти бели стихове
от незрели чувства и незнание
само в четвъртини ноти простете...

И така отровата на змиите изплюли
завистта си и злобата
аз неусетно
превръщах в лек за души прокълнати

Успях ли...
не успях ли
Не знам
Но Бог ми е свидетел
Не бях фалшив и безцветен